Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

— Равизкхад Бижан. Шести клас.

— Драго ми е да се запозная с теб, Бижан. Търсехме хората от съседната къща. Да си ги виждал напоследък?

— Господин Гордън. Разбира се.

— Правилно. И жена му.

— Те заминаха.

— Къде заминаха?

— На екскурзия.

— Къде на екскурзия?

Момчето повдигна рамене.

— Взеха куфари — „Вюитон“.

— Кога стана това?

— В събота.

— В събота, вчера ли?

— Разбира се. Заминаха. И колите им пренесоха. С голям камион. Два ролс-ройса, гангстерския линкълн с бели калници и страхотния тъндърбърд.

— Качиха всичките коли на един камион, така ли?

Кимване.

— Имаше ли някакво име на камиона?

Неразбиращ поглед.

— Букви. Отстрани на камиона. Името на транспортната фирма?

— А, да. Червени букви.

— Помниш ли какво означаваха буквите?

Тръсване на главата.

— Какво са направили? Изгорели са? Бутнали са човек?

Майло едва прикри усмивката си. Наведе се и доближи лицето си до момчето.

— Извинявай, синко, не мога да ти кажа. Следствена тайна.

Ново объркване.

— Следствена информация, Бижан. Тайна.

Очите на момчето светнаха.

— А, тайните служби. Бонд. Джеймс Бонд.

Майло го гледаше строго.

Момчето ми хвърли един поглед. Прехапах устни, за да не се разсмея.

— Кажи ми, Бижан. По кое време в събота бяха натоварени колите?

Момчето започна да жестикулира с ръце, за да ни покаже вероятно, че е било в „Нула седем, нула, нула часа“.

— В седем сутринта ли?

— Естествено, сутринта. Татко отива в офиса, аз пък му нося „Марк Кроса“.

— „Марк Кроса“ ли?

— Куфарчето за документи — предположих аз.

— Естествено — каза детето. — Чиста кожа. Като за началници.

— Ти носеше куфарчето на баща си в седем сутринта, когато видя да товарят колите на господин Гордън. Значи и баща ти ги е видял?

— Разбира се.

— Баща ти сега у дома ли си е?

— Не. В офиса.

— Къде е офисът?

— В Сенчъри Сити.

— Как се казва фирмата, в която работи?

— „Пар-Кал-Дивелъпърс“ — отвърна момчето, предлагайки доброволно телефона, който Майло си записа.

— Ами майка ти?

— Не, тя не видя. Спеше. Все още спеше.

— Някой друг, освен теб и баща ти, дали не е видял?

— Не.

— Бижан, когато товареха колите, г-н и г-жа Гордън тук ли бяха?

— Само господин Гордън. Много бе ядосан за колите.

— Ядосан.

— Винаги, когато става дума за колите. Веднъж, без да искам, ударих ролс-ройса с топка, той се ядоса, почна да врещи. Винаги е ядосан. За коли.

— Някой стори ли нещо на колите, докато ги товареха?

— Не, естествено не. Господин Гордън подскачаше наоколо, крещеше на червените мъже, казваше им да внимават, наричаше ги „Идиоти, не драскайте колите“. Винаги се сърди за коли.

— Червени мъже значи — повтори Майло. — Хората, които откараха колите, с червени дрехи ли бяха облечени?

— Естествено. Като екип от бокса на колите „Инди 500“.

— Работнически комбинезони — промърмори Майло, докато драскаше в тефтера.

— Двама мъже. Голям камион.

— Е, добре. Справяш се страхотно, Бижан. Какво стана когато колите вече бяха откарани с камиона?

— Господин Гордън се върна вкъщи. Излезе с г-жата и Роси.

— Роси коя е?

— Прислужницата — отвърнах аз.

— Разбира се — потвърди момчето. — Роси носеше „Вюитон“-ите, а може би „Гучи“.

— После какво се случи?

— Дойде таксито.

— Спомняш ли си цвета на таксито?

— Естествено. Син.

— Таксиметровата фирма от Бевърли Хилс — поясни Майло, докато записваше.

— Всички се качиха в таксито.

— И тримата ли?

— Разбира се. И „Вюитон“-ите, а може би един от „Гучи“-тата на камиона. Излязох да им махна, но те не отвърнаха на поздрава ми.

Майло сложи автографа си на един от „Найковете“ на детето, даде му визитна картичка и лист хартия от неговия тефтер с изписани инициали на полицейското управление на Лос Анджелис. Махнахме му с ръка за сбогом в отговор на неговото махване и го оставихме да се пързаля напред-назад по празната пресечка.

Влях се в трафика в източната част на „Сънсет Парк“. Паркът бе претъпкан с туристи, които се шляеха около действащите фонтани и се криеха на сянка под короните на дърветата.

Пръв се обадих:

— Събота. Те са се измъкнали в деня, когато бяха разкрити убийствата у Круз. Знаеха достатъчно, за да се страхуват, Майло.

Той кимна.

— Ще се свържа с таксиметровата фирма и ще се опитам да разбера кой е откарал колите. Да видим дали ще мога така да ги проследя. Ще проверя в техния пощенски клон за адрес, на който да им препращат кореспонденцията — не е вероятно, но човек никога не знае. Ще се обадя на бащата на детето също, въпреки че едва ли е забелязал толкова, колкото Бижан. Момчето бе с набито око, не мислиш ли?