Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

Издателите му, изправени пред общественото унижение и юридически противник достатъчно богат и безпардонен, че да ги доведе до банкрут, бързо се предадоха. Изписаха цели вестникарски страници с извинения към „Магна Корпорейшън“ и паметта на Леланд Белдинг. Мигновено спряха бъдещи публикации и конфискуваха всички доставени в магазините и на дистрибуторите книги. Върнаха обратно рекордния аванс за изданието с меки корици. После издателите осъдиха Крос да им върне получения аванс, плюс лихвите, плюс пропуснатите ползи и нанесени щети. Крос отказа, нае адвокати, и започна да съди. Издателската къща заведе криминално дело с обвинение за фалшификация и изопачаване в Нюйоркския областен съд. Крос бе арестуван, бореше се против екстрадиране, загуби, изпратиха го на Изток, бе затворен за пет дни на Рикърс Айлънд. През това време той започна да твърди, че е бил бит и изнасилен. Опита да продаде историята на това си изпитание на няколко списания, но никой не се заинтересува.

Пуснат под гаранция, той е открит една седмица по-късно в една стая под наем в долната част на Източен Ню Йорк, с глава, пъхната във фурната и бележка на пода. Признаваше, че книгата е била измислена, дръзка фалшификация. Той бил поел риска, защото предположил, че „Магна“ ще се засрами да се рекламира като му се противопостави, не бил искал да обиди никого и съжалявал за болката, която е причинил.

Още една смърт.

Зарових се в списанията, търсейки материал за фалшификацията. В „Тайм“ имаше огромна статия, придружена със снимка на Крос с вериги в затворнически дрехи. До нея имаше снимка на Уилям Хък Видал.

Шефът на „Магна“ бе сниман, докато слиза по стълбите на съда, с широка усмивка на лицето, пръстите на едната ръка показваха буквата „V“ — победа!

Познавах това лице. Голямо, квадратно, с тъмен тен. Тесни, бледи очи, няколко руси кичура бяха останали върху темето му, подстригано канадска ливада.

Провинциална физиономия.

Лице, по-младо с петнайсет години, на човека, когото бях видял с Шарън на партито. Старият шейх, когото тя се бе опитала да убеди в нещо.

На другата сутрин позвъних на Майло и му разказах онова, което бях научил.

За момент не направи никакъв коментар, но после ми съобщи:

— В единайсет съм уредил урок по история за двама ни. Може да успеем да свържем някои липсващи ни брънки.

Пристигна в десет и десет. Качихме се на севила и той ме насочи на изток по „Сънсет“. Булевардът бе по неделному празен, дори и в квартала на казината и проститутките. Само тук-таме рехави групички от рокери с коси като птичи пера бяха насядали из тротоарните кафенета, смесвайки се с наркомани и проститутки; всички се опитваха да се отърсят от преживяното предната нощ.

— Здравословно — рече Майло и извади цигара. — Заради теб отново пропуших. — Запали я и издуха пенестия дим през прозореца.

— Какви пушиш? Панамски ли са?

— Трансилвански.

Пуфкаше с ентусиазъм. Само след секунди колата се изпълни с мъгла от дим.

Подминахме „Ла Бреа“ и „Уестърн“. Свършиха кафенетата, останаха само заведения за бърза закуска, заложни къщи, магазини за стоки с намаление и хора с все по-тъмен цвят на кожата. През прозореца се чуваше само смях и музика от транзистори, подправени с взрив от испанска реч. По булеварда се разхождаха цели семейства. Родители — достатъчно млади, за да са самите те деца, начело на домочадия от чернокоси херувимчета.

— Тук пък, това е здравословно — подметнах аз.

Той кимна.

— Каймакът на помията, истина ти казвам. Горките дяволчета дават откуп за всичко, което притежават на шибаните койоти, биват изнасилвани, ограбвани и пребивани, само и само да се прехвърлят през телената мрежа. А после ние се държим с тях като с вредна сган и ги връщаме обратно, сякаш шибаната държава не е изградена от емиграцията, по дяволите. Ако прародителите ми не се бяха натоварили на параход и не се бяха преместили от Канада, сега щях да си копая картофи някъде из Каунти Корк. И вероятно щеше да ми е по-добре.

Пресякохме „Хоспитал Роу“, минахме покрай „Уестърн Педс“, където бях прекарал толкова години от живота си.

— Къде отиваме?

— Ти само карай. — Той смачка фаса в пепелника. — Слушай, трябва да ти кажа още нещо. Вчера, след като си тръгнах от вас, отидох в Нюхол и говорих с гаджето на Расмусен.

— Как я откри? Не ти бях съобщавал името й.

— Не се притеснявай. Твоята целомъдреница е непокътната. Шерифът на Нюхол е взел нейните показания за инцидента. От него получих адреса.