Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

Единият мъж тръгва от бизнесмен и стигна до плейбой. Другият преминава точно обратния път. Сякаш Белдинг и Видал бяха курдисани на психотестер, вървящ на зигзаг. Превключващи се самоличности.

После, в началото на 1955-та, всичко това напълно спира. Белдинг отменил галавечеря за „Обществото на болните от рак“, напълно изчезнал от погледа. После започнал онова, което едно списание нарекло „най-голямата оказионна разпродажба в историята“. Именията, колите, накитите и другите парадни предмети за богатска употреба били продадени — с голяма печалба. Дори и киностудиото с прякор „Магнафлоп“ спечелило милиони, пресметнати в недвижима собственост.

Пресата се чудеше каква ли ще бъде новата „фаза“ на Белдинг. Но такава нямало и много скоро станало ясно, че актът на изчезването е постоянен. В средата на шейсетте нито Белдинг, нито „Магна“ бяха споменавани някъде, освен във финансовите и технически списания.

Шейсетте. Осуалд. Раби. Хофман и Рубин. Стокли и Рап. Изобилие от актьори, които желаят да се събличат пред камерата. На никой не му пука за богатия отшелник, който някога бе правил слаби филми.

През шейсет и осма се съобщава за смъртта на Леланд Белдинг „някъде в Калифорния, след продължително боледуване“. В съответствие със завещанието на ергена милиардер, група бивши служители на „Магна“ ще съставят ръководството на корпорацията, като постът председател на борда преминава в Уилям Хък Видал.

И това бе всичко. До седемдесет и втора, когато бивш репортер и наемен писач на истории за духове, наречен Сийман Крос, написва книга, за която твърди, че е биография на Леланд Белдинг. Според Крос, милиардерът е фалшифицирал смъртта си, за да постигне „истински мир“. А сега, след като е медитирал в уединение в продължение на седемнайсет години, решил, че има какво да разкаже на света и избрал Крос за свой хроникьор, комуто да дари стотици часове интервюта за предложената книга. После рязко сменил мнението си и прекратил проекта.

Независимо от това, Крос продължил напред и завършил книгата, като я озаглавил „Инвалидът милиардер“, получавайки „солиден шестцифров аванс“. По време на много краткия си живот романът произвел фурор.

Не си падах по този вид литература и не му бях обърнал достатъчно внимание по онова време. Но сега направо го изгълтах на един дъх, не го оставих, докато не го изчетох до края.

Тезата на Крос бе, че лична трагедия в началото на петдесетте — трагедия, за която Белдинг отказвал да говори, но Крос предположил, че е любовна — превърнала младия милиардер във вманиачен плейбой. Последвал сериозен духовен колапс и няколко години възстановяване в частна клиника за душевноболни. Човекът, който излязъл оттам, „изпитвал болезнен страх и отвращение, мания за преследване, изцяло самовглъбен и посветен на странна лична философия, комбинация между източна религия, агресивно вегетарианство и индивидуализма на Айн Рандиш, превърнат в крайност“.

Крос твърдеше, че многократно е посещавал дома на Белдинг — херметично затворена геодезична крепост, някъде из пустинята, която милиардерът никога не напускал. Начинът на транспорт бил драматичен. Крос бил докарван винаги със затворени очи, винаги през нощта до едно летище за хеликоптери на около час път от Ел Ей — намекът бе за Ел Сегундо. После се летяло до крепостта в продължение на два часа и тихомълком бил връщан обратно преди пукване на зората.

Той твърдеше, че крепостта е снабдена с пулт за компютърно управление на комуникациите, с помощта на което Белдинг можел да наблюдава и ръководи международния си бизнес, да регулира въздушната и водопроводната инсталации (създадени от „Магна“ за НАСА), автоматично вакуумиране и химическа дезинфекция на околната среда, а една спираловидна мрежа от тръби, валове, клапани и хидравлика доставяла пощата, бележки, стерилната храна и питиета и обратно оттам се изхвърляли боклуците и екскрементите. В крепостта не бил допускан никой друг, освен Белдинг, не се позволявали снимки или рисунки. Крос бил принуден да води интервютата си от една колиба на колела, разположена така, че да граничи с таблото за високоговорителите на крепостта.

Ние комуникирахме с помощта на двуканална микрофонна система, управлявана от Белдинг. Когато искаше да го видя, имах достъп до един чист пластмасов прозорец — панел, който той можеше да затъмни с докосването на един бутон. Използваше това затъмнително табло не много често, за да ме накаже, когато съм задал неправилен въпрос. Не ми обръщаше внимание, докато не му поднасях извиненията си и обещавах да бъда послушен.