Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

Чудновата история, но най-странна от нея бе частта, в която Крос описваше Белдинг:

Отслабнал почти до размерите на концлагерист от Освиенцим, изцяло покрит с брада, с дълги, тук-таме посивели коси, достигащи до средата на гърба му, на провисналата му шия висяха кристални гердани и огромни кристални пръстени на всеки пръст. Ноктите на тези пръсти бяха лакирани в блестящо черно, бяха изострени като връхчета на карфица, и бяха поне пет сантиметра дълги. Кожата му имаше мъртвешки зелено-бял цвят. Очите му зад дебелите лещи с розови рамки бяха изпъкнали като на страдащ от базедова болест и никога не преставаха да се движат, въртейки се от едната страна към другата и проблясвайки като отвратителните конски мухи. Но от всичко намирах най-неприятен гласа му — равен, механичен, напълно лишен от емоции. Глас, лишен от човещина. Дори и сега потрепервам, като си го спомня.

Позицията, която Крос заема, докато развива повествованието, е на смесица между отвращение и привличане. Той не е могъл да прикрие антипатията си към милиардера, но не е могъл и да се откъсне от него.

На равни интервали от време Белдинг прекъсваше нашите разговори, за да подъвче сурови зеленчуци, да изпие неимоверни количества стерилизирана вода, а после да клекне, за да уринира или дефекира изцяло пред погледа на пишещия тези редове, в едно медно гърне, което държеше върху някаква прилична на олтар платформа. Веднъж гърнето остана върху олтара повече от петнайсет минути, той го премести и изхвърли през канализационния смукателен канал. По време на процеса на екскрецията върху изпитите му, хищнически черти се изписваше самодоволно, почти религиозно изражение и макар той да отказваше да дискутира ритуала, рефлективното ми впечатление бе: самообожание, логическата кулминация на един живот на разюздан нарцисизъм и неограничена власт.

Втората част на книгата бе пълна глупост: Крос разсъждаваше върху слабостта на обществото, която би могла да създаде едно чудовище като Белдинг, транскрипции на драсканиците на Белдинг за значението на живота — едва прикрита смесица от индуизъм, нихилизъм, квантова физика и социален дарвинизъм, включващи обвинения към „духовните и морални пигмеи, боготворящи слабостта“.

Биографията завършваше с взрив от авторски словоизлияния.

Леланд Белдинг представлява всичко лошо от капиталистическата система. Той е гротескния резултат от концентрацията на прекаленото богатство и власт в ръцете на постоянно правещ грешки превъртял човек. Той е император на самозадоволяването, фанатичен мизантроп, който вижда в другите форми на живот потенциални източници на бактериални и вирусни инфекции. Той е прекалено загрижен за собственото си тяло на молекулярно ниво и не би желал нищо друго, освен да преживее дните си на планета, лишена от какъвто и да е друг животински и растителен живот, с изключение на тези организми, които са необходими да поддържат останките от разбития живот на един Леланд Белдинг.

Издателите успели да запазят излизането на „Инвалидът милиардер“ в пълна тайна. Тя бе изненадала дори „Магна Корпорейшън“. Книгата привлякла вниманието след публикуването и се изкачила мигновено към върха на класацията за документалната литература. Постигнат бе рекорд в продажбата на евтин роман. „Магна“ побърза да осъди Крос и издателите му, твърдейки, че това е една фалшификация и клевета. Представени бяха медицински и юридически документи, доказващи разбира се, че Белдинг е умрял години преди времето, за което Крос твърди, че е взел интервютата. Журналистите бяха заведени на гробището в двора на офисите на фирмата. Бе ексхумирано едно тяло и разпознато като това на Белдинг. Издателят на Крос започна да нервничи и поиска от писателя да представи своите данни.

Той отново ги успокоява и дава предизвикателна пресконференция за пресата — пред един магазин в Лонг Бийч, Калифорния. Бе натъпкал трийсет кашона с бележки, много от тях според твърденията подписани и датирани от Леланд Белдинг. Камерите жужаха, той отключи мазето, започна да отваря кутия след кутия, за да открие единствено, че във всяка една има натъпкани бележки, нямащи нищо общо с Белдинг. Полудял от ярост, той продължаваше да търси, вадейки стари есета от университетските му години, бележки за платен данък, смачкани течения на вестници, касови бележки — последен изблик на един живот, който съвсем скоро щеше да бъде разсипан.

Нито дума за Белдинг. Ужасът по лицето на Крос бе даден в едър план, когато твърдеше, че е жертва на заговор. Но когато полицейското разследване заключи, че никой, освен Крос, не е влизал в подземието, а неговата редакторка даде показания, че никога не е виждала с очите си въпросните записки, доверието към Крос се изпари.