Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

— Как е тя?

— Изглежда много добре се е възстановила — вече има ново гадже. Кльощав Казанова с лукави очички и мръсни ръце. Помисли, че ще го арестувам и почти бе излязъл наполовина от прозореца, преди да го успокоя.

Той се протегна и прозя.

— Както и да е, попитах я дали Расмусен напоследък е поработвал повечко. Отговори, че не е. Характерът му го вкарвал непрекъснато в бели. Никой не го искал в бригадата си. Тя е издържала и двамата през последните шест месеца, карайки онази камионетка с храната за работниците. После изтърсих въпроса за хилядата долара на възглавницата му, а тя едва не си подмокри гащичките. Въпреки че шерифът й е оставил парите, тя се уплаши да не й ги конфискувам, или поне остатъка от тях. Има шанс онзи боклук да е похарчил голяма част от тях с двете си ръчички. Успокоих я, казах й, че ако ни сътрудничи, ще може да запази и остатъка за себе си. Тя ми хвърли един поглед, който значеше: „Ти пък, откъде може да знаеш за всичко това?“. Попитах я: „Колко пари бяха, Кармен? Признай си“. Закашля се, замънка нерешително, опита се да се направи на непукистка, но за съжаление не й достигна воля и накрая просто изстреля цялата истина. Напоследък Ди Джей се натъкнал на купища пари, харчел като невидял, купувал скъпи резервни части за пикапа. Тя не бе напълно сигурна за точната сума — „нали разбирате?“. Но открила „нали разбирате?“ още четири хиляди и четиристотин в един от „нали разбирате“ чорапите му.

— Колко отдавна е било това „напоследък“?

— Преди няколко седмици. Най-малко една седмица преди всички да започнат да измират.

— Ами ако това е било заплащане за убийство, нали ти е ясно какво означава? Предумишлено убийство. Някой го е планирал. Режисирал го е.

Нареди ми да завия на ляво по една неозначена алея, която се виеше нагоре, западно от „Сънсет“. Минахме покрай купчини смет, струпани до банкета, фасади, изрисувани с графити, планини от талашитени отпадъци, изпочупени витрини и разбити щайги. След още половин километър вече лъкатушехме по разнебитен път през буренясали парцели. В някои от тях имаше килнати бараки, които всеки момент щяха да рухнат. Алеята направи завой и премина в макадам. След петдесет метра и черният път свърши до една кирпичена стена. На ляво — трънясала ливада, на дясно от нея в далечината се виждаше магистралата.

— Паркирай — нареди Майло.

Слязохме. Макар и толкова нависоко, все още се чуваше рева на колите.

Кирпичената стена бе опасана на върха от телена мрежа. Дървената врата се люлееше на разкапаните от времето панти. Нямаше нито брава, нито ключалка. Само ръждясал метален клин бе забит в дървото. На него бе завързана кожена връвчица, на края на която висеше стар, корозирал чан. Над вратата имаше керамична плоча с надпис: „Рю де Оскар Уайлд“.

Погледнах нагоре към телената мрежа.

— Къде са оръдейните кули?

Майло се намръщи, хвърли камък и удари чана, той издаде тъп звук.

И сякаш по команда отвътре ни заля порой от животински звуци. Кучета, котки — и то голямо количество. И топуркане от стопански двор. Кудкудякане, блеене на кози. Животните се приближаваха и шумът се усили дотам, че почти заглуши звука от магистралата. Най-силно блееха козите. Накараха ме да се сетя за магьоснически ритуали. Тръпки ме побиха.

— Не казвай, че не съм те водил на интересни места — каза Майло.

Животните започнаха да драскат по вътрешната страна на стената, успях да усетя миризмата им.

— Здрасти — извика Майло.

Нищо. Той повтори поздрава, удари чана няколко пъти. Накрая един цвилещ, прегракнал глас с неизвестен пол каза:

— Кой е там?

— Майло.

— И к’во от това? От мен какво се очаква да направя? Да те посрещна с реверанс или с „Мутон Ротшилд“?

— За начало, вземи да отвориш вратата.

— Че то не е толко просто.

Но вратата взе, че се отвори. Пред нас застана старец с увиснали на задника доста широки, бели боксьорски шорти, червен копринен шал около врата и дълга индианска огърлица от мидени черупки, която стигаше до обезкосмените му гърди. Зад гърба му една армия четириноги се блъскаше, приклякаше и риеше с копита прахта: дузина кучета от неизвестна порода, няколко настръхнали котарака, а в останалото пространство — пилета, гъски, патки, овце, няколко черни нубийски козела, които ближеха праха и се опитваха да гризнат маншетите ни.

— Усмири ги — рече Майло със смразяващ тон.

Старецът послуша заповедта: „Долу, тихо“. В тона му не личеше ентусиазъм. Изчака ни да минем през вратата и старателно я затвори зад себе си.