Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

Били Видал се появил в компанията на високоплатено юридическо светило. Той отрекъл, че главната му задача е била да подбира жени за Леланд Белдинг, направил си реклама като един от изтъкнатите консултанти по мениджмънт във филмовата индустрия с кантора в Бевърли Хилс още преди да се познава с Белдинг и представил документ, за да докаже тезата си. Дружбата с младия магнат започнала още докато двамата били студенти в Станфорд и той се възхищавал на Лий Белдинг. Но отрекъл да се е забърквал в нещо незаконно и неморално. Легион от актриси свидетелки застанали в негова подкрепа. Видал бил оневинен.

Когато призовката за счетоводните книги на „Магна“ била отказана от фирмата под претекст за защита на националната сигурност и едновременно отбраната и държавата застанали зад гърба на Белдинг, комисията изпаднала в патова ситуация и се разпаднала.

Сенаторите измили срама като отправили меко порицание към Белдинг, отбелязвайки неговия безценен принос към националната отбрана, но го предупредили да бъде по-внимателен в бъдеще като пази документацията си. После назначили персонал, който да изкомпилира доклад за техните разкрития и гласували разпускането на комисията. Някои циници предположили, че сенатори са били в списъците за участие в купоните и целият процес бил само още един пример за лисицата, която пази кокошарника. Но по онова време на никой вече не му пукало. Страната била изпълнена с оптимизъм, настроена към възстановяване и твърдо решена да изживее едно дяволски хубаво десетилетие. Ако няколко сърцати хаймани си позволяват богатство и разкош, какво пък чак толкова.

Компания за купони. Филмова връзка. Ергенски филми. Желаех да узная повече за тайния път на Белдинг Смотаняка към разгулния живот.

Преди да успея да се върна в информационния отдел, за да потърся нещо за Уилям Хък Видал от високоговорителя на тавана изпращя съобщението, че след петнадесет минути свършва работното време на библиотеката. Гушнах двете книги и толкова списания, колкото можех да нося, избрах най-прекия път до фотокопирната машина и прекарах следващите десет минути в пускане на монети. После слязох долу и използвах абонаментната си карта, за да запиша книгите. Въоръжен със съкровищата си, аз се запътих към къщи.

Точно пред мястото ми за паркиране бе спрял бял автомобил и бе запушил севила ми. Млада жена вървеше бавно, като четеше книга в движение.

Когато ме видя, отскочи като ужилена.

— Здравейте! Вие ли сте доктор Делауер?

— Да.

— Доктор Делауер, аз съм Мора Бенън. От „Таймс“. Материалът за доктор Ренсъм? Дали бих могла да поговоря с вас, само за минутка?

Тя бе висока и слаба, около двайсетгодишна, с продълговато, луничаво лице, което се нуждаеше от грим. Носеше жълт анцуг и бели маратонки. Косата й бе подстригана по момчешки късо, боядисана в оранжево с розови нюанси, като цвета на очната линия около светлокафявите й очи. Имаше обратна захапка и голямо разстояние между предните горни резци.

Книгата в ръцете й бе „Ехо в мрака“ на Уомбаф и тя бе отбелязала някои страници с жълти показалци. Ноктите й бяха изгризани до живеца.

— Как открихте адреса ми, госпожице Бенън?

— Ние репортерите си имаме начини.

Усмихна се. Заприлича на дванайсетгодишна.

Когато видя, че не отвръщам на усмивката, реши да отговори.

— Във вестника има ваше досие. Отпреди няколко години. Когато сте се занимавали със залавянето на онези мъчители на деца.

Тайната на личния живот, последният лукс.

— Разбирам.

— От прочетеното стигнах до извода, че сте сериозен човек. Не се занимавате с далавери и мошеничества. А всички ми пробутват само глупости.

— Кой го прави?

— Шефовете ми. Всички. Първо ми наредиха да забравя случая Ренсъм. Сега, щом поисках да отразя убийствата у семейство Круз, те го възложиха на онова леке Дейл Конрад — искам да кажа, че приятелчето никога не си мърда задника от бюрото. Има толкова шофьорски стаж, колкото би могъл да измине един ленивец под действие на приспивателно. Когато се опитах да се добера до господин Бионди, секретарката му ми съобщи, че бил извън града. Заминал за Аржентина на някакъв курс по испански. После ми връчи заповед да проследя някаква история с кон за надбягвания, някъде си в Анахайм.

Усетих нежния и горещ повей на бриза, който се носеше от другия край на долината. Той разлисти бележките в книгата й.

— Интересно ли е четивото? — попитах аз, държейки моите книги така, че да не се виждат заглавията.