Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

— Чудесно. Искам да стана криминална писателка, да стигна до същността на доброто и злото. Затова ми е необходимо да се потопя в истинския живот. Представях си, че ще ми дават най-интересните случаи — мъжът бе ченге с много опит и солидна основа. А хората в тази история са толкова странни — на пръв поглед уважавани, но толкова шантави. Като хората в истинския случай.

— Кой случай?

— Всъщност случаите. Доктор Ренсъм. Доктор Круз. Двама психолози умират само за една седмица. Двама психолози, свързани помежду си. Ако са имали връзка в живота, може би така е и в смъртта? Нещо повече — отлична студентка, а той е бил шеф на изпитната й комисия при защита на доктората.

— От къде знаете това?

— Имам си източници за информация. Хайде, доктор Делауер, престанете да скромничите. И вие сте следвали по същата програма. Познавали сте я. Има голяма вероятност да сте познавали и него, нали?

— Много задълбочено.

— Просто си върша работата. А сега ще имате ли нещо против да поговорим? Няма да се откажа от случая така лесно.

Чудех се всъщност колко ли знаеше и какво да я правя.

— Искате ли едно кафе?

— Имате ли чай?

Щом влезе у дома, веднага започна да изследва обстановката.

— Имате ли „Камомайл“? Тук е много хубаво. Съвсем в стила на Лос Анджелис.

— Благодаря.

Погледът й се вторачи в купчината вестници и неотворена кореспонденция и подуши наоколо. Дадох си сметка, че къщата е придобила дъх на застояло и непроветрявано.

— Сам ли живеете?

— За момента да.

Отидох в кухнята и набутах донесеното от библиотеката в един бюфет, приготвих за нея чаша чай, а за мен нес кафе, наредих всичко върху поднос, заедно със сметана и захар и го занесох в дневната. Тя се бе полуизлегнала на дивана. Седнах срещу нея.

— Всъщност вече не бях студент, когато доктор Круз е пристигнал в университета. Бях се дипломирал предишната година.

— Два месеца по-рано. През юни 74-та. Открих и вашата дисертация.

Изчерви се, разбра, че е издала източниците си и се опита да се съвземе, като гледаше строго.

— Все съм готова да се обзаложа, че сте го познавали.

— Прочетохте ли дисертацията на Ренсъм?

— По диагонал.

— За какво се отнася?

Тя потапяше и изваждаше торбичката с чай и наблюдаваше как водата в чашата потъмнява.

— Защо вие не отговорите на някои от моите въпроси, преди аз да дам отговор на вашите?

Спомних си как изглеждаха Круз в смъртта си. Лурдес Ескобар. Ди Джей Расмусен. Камара от трупове. Връзки с големите пари. Заличаване на следи.

— Госпожице Бенън, не е във ваш интерес да проследявате този случай.

Остави чашата.

— Това пък какво ли трябва да означава?

— Задаването на грешни въпроси би могло да се окаже опасно.

— Хайде де — рече подигравателно тя, като въртеше очи. — Не вярвам на тая работа. Протекционизъм на слабия пол.

— Полът няма нищо общо. На колко сте години?

— Това няма отношение!

— Има връзка с натрупването на опит.

— Доктор Делауер — каза тя, изправяйки се. — Ако всичко, което ще правите, е да ме предпазвате, няма да участвам.

Изчаках.

Тя отново седна.

— За ваше сведение вече четири години работя като репортер.

— В колежанския вестник ли?

Този път се изчерви по-дълбоко. „Довиждане, луничавке.“

— Ще трябва да ви уведомя, че това колежанско вестниче свърши много черна работа. След едно от моите разследвания двама чиновници бяха уволнени за присвояване.

— Поздравления. Сега обаче, говорим за съвсем друго ниво. Няма да е хубаво да бъдете изпратена обратно в Чикаго в ковчег.

— Айде стига бе — изрече на глас, но в очите й имаше страх. Тя го замаскира с възмущение. — Струва ми се, че съм сбъркала по отношение на вас.

— И аз така мисля.

Тя тръгна към вратата. Само бях възбудил интереса й.

— Може и да сте права за връзката между смъртта на психолозите. Но до този момент всичко, с което разполагам, са само догадки. Нищо, което да си струва обсъждане.

— Догадки ли? Та вие самият слухтяхте! Защо?

— Това е личен въпрос.

— Да не сте били влюбен в нея?

Отпих от кафето.

— Не.

— Тогава какво му е личното?

— Вие сте едно много непослушно малко момиче.

— Зависи от гледната точка, доктор Делауер. И като е чак толкова опасно, как така за вас е безопасно да си пъхате носа навсякъде?

— Имам връзки в полицията.

— Връзки в полицията ли? Много смешно. Точно ченгетата прикриват цялата работа. Открих, с помощта на моите връзки, че в случая „Ренсъм“ те са изпълнили номера „Уотъргейт“. Цялата правна документация е изчезнала — все едно че никога не е съществувала.