Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

— Вече ви казах, че я прегледах набързо.

— Какво запомни?

— Ставаше дума нещо за близнаци — близнаци и раздвояващи се личности и мисля още за его интегритет. Използвала бе много терминология.

— Трето — да ми направиш фотокопие.

— Няма да стане. Да не съм ви секретарка!

— Не си. Върни я там, откъдето си я взела — вероятно университетската библиотека, отдела по психология. Сам ще си направя фотокопие.

— По дяволите, ще взема да донеса утре ксерокопието.

— Никакви посещения — напомних й аз. — Изпрати го с експресна поща.

Написах адреса и й го подадох. Тя го пъхна между страниците на книгата.

— По дяволите! И с пациентите ли се държите толкова авторитарно?

— Това е положението. Имаме общ бизнес.

— Вие, да. Аз не получих нищо, освен голи обещания.

Начумери се.

— Най-добре е да бъдете в моя отбор, доктор Делауер. Ще се добера до тази история на всяка цена.

— Когато науча нещо, което може да бъде изнесено в пресата, вие ще бъдете първия човек, на когото ще се обадя.

Вече на половината път към вратата тя се обърна:

— Още нещо — не съм някаква скапана тийнейджърка. На двайсет и една съм. От вчера.

— Честит рожден ден! И дано да доживеете още много такива.

След като се уверих, че колата й е потеглила, набрах Сан Луис Обиспо, за да се опитам да оправя някак възникналото недоразумение с Робин. Разговорът не доведе до забележим напредък и макар и дружелюбно, тя отново отказа да се прибере вкъщи.

Чух щракване на ключалката и видях Майло. Поздрави ме и бързо се изнесе от кухнята.

— Алекс, там ли си още? — попита Робин разтревожена от мълчанието ми.

— Някой влезе.

— Да не е мъничката мис „Редки зъби“?

— Не, това е едрият господин Стърджис.

— Поздрави го от мен. И му кажи да те държи далече от всякакви неприятности.

— Ще бъде изпълнено. Всичко хубаво.

— И на теб, Алекс. Наистина ти го желая. Скоро ще се обадя. Чао.

— Чао.

Той бе в библиотеката, ровеше из книгите ми по психология. Правеше се на заинтригуван.

— Здравей, сержанте.

— От висшата лига, обаче. Извинявай, но шибаната врата беше отворена. Колко пъти съм ти казвал да я заключваш?

Приличаше на старо овчарско куче с мокра козина. Изведнъж ми се прииска да облекча неудобството му.

— Нямам никакви тайни. Временна раздяла. Тя си е в Сан Луис Обиспо. Ще се оправим. Ти вече се беше досетил, нали?

— Имах някакви съмнения. Изглеждаше смачкан. А и не говореше за нея по обичайния начин.

— У теб се прояви детективът — отидох до бюрото и започнах без нужда да подреждам документи.

— Надявам се, че вие, приятели, ще се оправите. И двамата бяхте свестни хора.

— Опитвай се да избягваш миналото време — реагирах остро.

— Оле, пак сгазих лука. Признавам си.

Приближих се до него и го потупах приятелски по гърба.

— Забрави това, големи момко. Нека поговорим за нещо по-приятно. Като например убийството. Днес продължих да се ровя и открих някои интересни неща.

— Продължаваш да си вреш носа навсякъде? — Той бе възприел същия бащински тон, с който аз разговарях с Мора.

— Библиотеката, Майло. Нищо особено.

— При теб всичко е възможно. Както и да е, разкажи ми своите разкрития, аз ще ти разкажа моите. Но не с пресъхнало гърло.

Върнахме се обратно в кухнята, отворихме си няколко бири и пакет солети. Разказах му за измисленото от Шарън детство — произхода от богато семейство на Източното крайбрежие, което съвпадаше с това на Круз и осиротяването, което пък бе като отражение на живота на Белдинг.

— Тя сякаш е събирала фрагменти от живота на чужди хора с цел да си изгради свой собствен, Майло.

— Е, добре, какво друго би могло да означава всичко това, освен че е била изпечена лъжкиня?

— Вероятно сериозен проблем със самоличността. Воля за запълване на празноти. Може би собственото й детство е било изпълнено с насилие или раздяла. Може би роля е изиграл и факта, че е била близначка. А връзката с Белдинг е нещо повече от съвпадение.

Разказах му за купоните с генералите от Пентагона.

— Уединени къщи в Холивуд Хилс, Майло. Онази от „Джалмиа“ напълно подхожда на определението. Майка й е работела за приятелския кръг от партитата. Трийсет и пет години по-късно Шарън живееше в една такава къща за купони.

— Накъде биеш сега? Че старият особняк й е бил баща ли?

— Това със сигурност би обяснило изчезването на досието й по заповед от най-високо място, но кой знае? Начинът, по който тя увърташе истината, вече ме кара да се съмнявам във всичко.