Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

Немощно движение разбута завивката. Задавено дишане, после нищо. И отново вдишване, възвестено от скърцането на сплескана играчка.

Разгледах лицето. Това по-скоро не бе лице, а ескиз на нещо — анатомичен скелет, разголен от украсата на плътта.

И някъде между руините, прилика. Далечен намек за Шарън.

Шарън я държеше в прегръдките си, люлееше и целуваше лицето й.

Скръцване.

Върху една масичка на колела до леглото имаше гарафа и чаши, гребен от черупка на костенурка, комплект четки и съответни инструменти за маникюр. Червило, сенки за очи, пудра и лак за нокти.

Шарън посочи гарафата. Елмо напълни чашата с вода и я подаде, след което излезе.

Шарън допря крайчето на чашата до устните на жената. Част от водата се разля. Шарън избърса бледата плът, целуна я.

— Толкова се радвам да те вида, мила. Елмо каза, че си добре — каза тя.

Жената остана няма като черупка от яйце. Шарън започна да й гука и да я люшка. Завивките се плъзнаха долу, откривайки някакво далечно подобие на човешко тяло, увито в розова фланелена пижама, съсухрено, патетично — твърде крехко, за да е жизнеспособно. Но дишането продължаваше…

— Шърлий, имаме си посетител. Казва се доктор Алекс Делауер. Той е добър човек. Алекс, запознай се с госпожица Шърлий Ренсъм. Сестра ми. Моята близначка. Моят мълчалив партньор.

Аз просто стоях там.

Тя разроши косата на жената.

— Клинично глуха и сляпа е, с отслабнала сърдечна дейност. Но знам, че усеща човешкото присъствие и с подсъзнанието си възприема околната среда. Мога да го почувствам — тя издава слаби вибрации. Човек трябва да е настроен на тяхната вълна, трябва да влезе в контакт с нея, за да ги усети.

Тя взе ръката ми и я постави върху студената, суха вежда.

Обърна се към Шърлий:

— Това не е ли истина, мила? Ти наистина разбираш какво става, нали? Днес действително нещо си мърмориш. Кажи й нещо, Алекс.

— Здравей, Шърлий.

Нищо.

— Ето на, нещо си мърмори — рече Шарън.

Тя не преставаше да се усмихва, но в очите й имаше сълзи. Остави ръката ми и продължи да говори на сестра си:

— Алекс Делауер, миличка. Онзи, за когото ти разказвах, Шърл. Толкова е красив, нали? Красив и добър.

Чаках, докато тя говореше на жената, която въобще не можеше да я чуе. Пееше й, разказваше й за мода, музика, рецепти и неотдавнашни събития.

После оправи завивките, смъкна розовата пижама, показвайки костите от пилешки скелет, съсухрени крака, възлести колене, висящата, пепелявосива кожа — остатъци от женски форми, така покъртително съсипани, че трябваше да си отместя погледа.

Шарън нежно обърна сестра си и внимателно я прегледа за рани от залежаването. После започна да я разтрива, масажира, да раздвижва ръцете, краката и врата й, изследва я зад ушите, преди отново да я завие.

След като подпъхна добре покривките и изтупа възглавницата, тя разреса сто пъти косата на Шърлий с четката от костенурка, изми лицето й с влажна кърпичка, напудри съсухрените бузи и им сложи руж.

— Иска ми се тя да е колкото е възможно по-женствена. Заради духа й. Заради самочувствието й на жена.

Тя вдигна една от безжизнените ръце и прегледа лака върху удивително здравите и дълги нокти.

— Изглеждат чудесно, Шърл. — После към мен: — Нейните са толкова здрави! Растат по-бързо от моите. Не е ли забавно?

По-късно седнахме в алфата и Шарън поплака известно време. След това започна да разказва със същата равна интонация, която бе използвала преди години, за да ми разкаже за смъртта на родителите си.

— Родени сме абсолютно еднакви. Като копия под индиго — искам да кажа, че никой не е можел да ни различи поотделно. — После се разсмя. — Понякога и ние не можехме сами да се различим.

Като си спомних снимката на двете малки момиченца, казах:

— Единствена разлика — огледални изображения.

Това изглежда я изненада.

— Да. Тя е левачка, а аз съм деснячка. И къдрите на косите ни са в обратната посока.

Тя погледна встрани от мен, чукна по дървения волан на алфата.

— Странен феномен — огледално изображение на монозиготи — от научна гледна точка. Биохимически въобще няма смисъл. Унаследена идентична генетична структура от два индивида — не би трябвало да има някаква разлика, нали? Единствено размяна на дейността на мозъчните полукълба.

Доспа й се и затвори очи.

— Толкова съм ти благодарна, че дойде, Алекс. Това наистина означава много за мен.

— Радвам се.

Тя взе ръката ми. Нейната трепереше.

— Продължавай. Ти разказваше колко еднакви сте били вие двете.