Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

— Събудих се на Парк авеню. Бе на следващия ден. Някой би трябвало да ме е успокоил. Казаха ми, че Шърлий е умряла и вече е погребана. Повече никога нищо не бе казано за нея. Животът ми се бе променил. Станал бе празен, но не желая да говоря по този въпрос. Достатъчно е да кажа, че ми се наложи да се променя. Да се науча да бъда нова личност. Партньор без партньор. Наложи се да го приема, живеех с мислите си, далече от останалия свят. Накрая, напълно съзнателно престанах да мисля за Шърлий. Направих го по своя воля. Станах добро момиче, получавах отлични бележки, никога не повишавах тон. Но бях празна — нещо ми липсваше. Реших да стана психолог, за да науча причината. Преместих се тук, срещнах те, започнах да живея наистина. После всичко се промени. Мама и татко умряха. Трябваше да се върна на Изток и да разговарям с адвоката им. Той беше мил. Красив, бащински настроен мъж. Смътно си го спомнях от партитата. Той ме изведе в руската чайна и ми каза за наследството, за къщата и много говори за нови отговорности, но не бе достатъчно ясен, за да разкрие какви са те. Когато го попитах какво иска да каже, той се почувства неудобно и поиска от сервитьора сметката.

Излязохме от ресторанта и тръгнахме по Пето авеню покрай всичките скъпи магазини, така обичани винаги от мама. Вървяхме в мълчание няколко пресечки и тогава той ми разказа за Шърлий. Че тя никога не е умирала, била е в кома, когато татко я е измъкнал от басейна и така си е останала — инвалид с минимална мозъчна дейност. През цялото време, докато я бях мислила за умряла, тя бе живяла в един институт в Кънектикът. Мама бе съвършена дама, много фина, но не бе достатъчно силна, за да понесе промяната.

Адвокатът каза, че знае, че сигурно ми е дошло като гръм от ясно небе. Извини се, че са ме лъгали, но мама и тате най-добре са знаели какво да правят. Сега все пак те бяха умрели и тъй като бях единствена наследница, Шърлий бе моята юридическа отговорност. Не че това би могло да ме натовари. Той — адвокатската фирма — щяха да се погрижат за материалното обезпечаване на грижите за нея, да ръководят наследството й така, че и в бъдеще да няма трудности по заплащане на медицинските разходи. Нямаше никаква нужда аз да си съсипвам живота. Имаше някакви документи, които аз трябваше да подпиша и фирмата щеше да се погрижи за всичко останало.

Обзе ме огромен гняв, какъвто въобще не бях очаквала от себе си. Започнах да му крещя насред Пето авеню, настоявах да я видя веднага. Той се опита да ме разубеди, предлагаше ми да изчакам, докато шокът отмине. Но аз настоявах. Трябваше да я видя веднага. Той извика лимузината. Заминахме за Кънектикът. Мястото бе голямо и изглеждаше добре — стар, каменен замък, добре поддържани поляни, огромна и слънчева тераса, медицински сестри в стегнати униформи, лекари с немски акцент. Но тя се нуждаеше от нещо повече. Тя имаше необходимост от партньора си. Съобщих на адвоката, че тя се връща с мен в Калифорния и трябва да бъде подготвена за пътуването през следващата седмица.

Той започна да ме убеждава. Твърдеше, че това не е нещо ново за него — чувството за вина, което изпитва оживелия. Колкото повече говореше, толкова повече се разярявах, бедничкият човек. И тъй като бях достигнала пълнолетие, той нямаше избор. Върнах се в Ел Ей със самочувствието на праведница, която има определена цел. Вече не някоя студентка, която само зубри, а бях жена с мисия в живота. Но в момента когато се прибрах в общежитието, чудовищността на всичко това ме повали. Дадох си сметка, че животът ми никога повече няма да бъде същия, няма да е нормален. Исках да се справя като непрекъснато си намирах някаква работа, раздавах заповеди на адвокатите, преместването в къщата, подписване на документи. Убеждавах себе си, че мога да се контролирам, Алекс. Открих това място — отвън не изглеждаше толкова хубаво, но наистина се грижат по специален начин за нея. Елмо е прекрасен, съвършеният гледач.

Тя повдигна ръката ми към бузата си, после я постави в скута си и я притисна силно.

— Сетне се появи ти, Алекс. Нахлу в цялата тази каша. Нощта, когато ме завари да държа снимката, бе скоро след преместването на Шърлий — какво нещо, само я свалихме от самолета и я прехвърлихме в линейката. Не бях спала дни наред. Бях изнервена и изморена. Снимката бе дошла в една кутия със семейни документи. Била е в чантичката на мама в деня, когато е умряла.

Започнах да я съзерцавам, загубих се в нея, като Алиса в дупката. Опитвах се да събера всичко заедно, да си спомня доброто старо време. Но бях толкова сърдита, че са ме лъгали, че целият ми живот е бил една голяма лъжа — всеки миг, изпъстрен с лъжи. Усетих, че ми се повдига, Алекс. Отвратително. Стомахът ми се бунтуваше. Сякаш снимката ме бе пленила — цялата ме поглъщаше, както басейнът бе погълнал Шърлий. Пощръклях и бях в това състояние дълго време. Висях на косъм, когато ти дойде. Въобще не те чух, Алекс. Докато не застана над мен. А ти изглеждаше ядосан — осъждаше ме. Порицаваше ме. Когато ти вдигна снимката от земята и започна да я разглеждаш, все едно че бе нахлул в мен. Насилствено си бе проправил пътя към моята интимна болка. Исках болката да си бъде само моя, желаех нещо изцяло за мен. Просто пощурях. Извини ме.