Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

Шофьорът бе отишъл в града да зареди колата с гориво преди тръгване. Останалата част от прислугата бе заета с подготовката на къщата за зимата. Мама и татко седяха в слънчевата стая, увити в шалове и пиеха последното си мартини. Шърл и аз се шляехме от стая в стая, разопаковахме вече приготвения багаж, развързвахме вече завързаното, лигавехме се и се глезехме и бяхме почти безконтролни. Бяхме непослушни, защото знаехме, че няма да се върнем скоро и искахме да изстискаме всяка възможна капчица удоволствие точно в този ден. Накрая на помощниците и на мама им дойде до гуша от нас. Те ни опаковаха с топли дрехи, сложиха ни галоши върху новите обувки и ни изпратиха да събираме миди под зоркото око на дойката.

Изтичахме към брега, но приливът прииждаше и бе прочистил всички раковини, а водораслите бяха доста студени, за да си играем с тях. Дойката започна да флиртува с един от градинарите. Измъкнахме й се и се насочихме право към постройката с басейна.

Вратата бе затворена, но не и заключена — катинарът лежеше на земята. Един от прислужниците се бе заел да прочиства и обезводнява басейна — имаше четки, мрежи, химикали и купчини водорасли навсякъде. Само работникът отсъстваше. Бе забравил да заключи вратата. Промъкнахме се вътре. Тъмно бе. Тук-таме се прокрадваха частици сиво небе през мрежата. Мръсната вода бе изсмукана с градински маркуч, който се оттичаше в канализационната шахта. Все пак бе останала около три четвърти от нея — отровно зелена и бълбукаща. Вонеше още по-зле от всякога — изпаренията от гниенето се бяха смесили с всякакви химикали. Очите ни засмъдяха, закашляхме се. После изпаднахме в луд смях. Това наистина бе чудовищно, но на нас ни хареса!

Въобразихме си, че чудовищата изскачат от тинята, започнахме да се гоним около басейна, пищейки и кикотейки се, правехме страховити гримаси — като на чудовища, като тичахме все по-бързо и от ужас се доведохме почти до полуда — състояние на хипноза. Всичко помътня, виждахме единствено себе си.

Циментовата замазка бе станала хлъзгава от мъха и водораслите и пяната от химикалите. Галошите ни бяха гладки и ние постоянно се плъзгахме и падахме. И това ни хареса, представяхме си, че сме на ледена пързалка, опитвахме се нарочно да се пързаляме. Прекарахме чудесно — бяхме забравили за всичко и се бяхме самовглъбили, сякаш бяхме една личност. Продължавахме да се въртим в кръг — фучахме като хали, плъзгахме се и падахме. После съвсем ненадейно видях, че Шърл подскача много силно и продължава да скача, видях ужасеното изражение на лицето й, когато се опита да разпери ръце, за да запази равновесие. Извика за помощ. Разбрах, че това не бе шега и изтичах да я хвана, но паднах по гръб и се изправих точно когато тя нададе страхотен вой и падна с краката надолу в басейна.

Станах и видях, че ръката й стърчи навън, пръстите й се свиваха и разпускаха, хвърлих се към нея, не можах да я достигна, започнах да викам и крещя за помощ. Опитах се да се доближа и отново паднах, накрая се изправих и изтичах до ръба. Ръката бе изчезнала. Закрещях името й, което доведе дойката. Само как изглеждаше тя — изненадата, ужаса, който изживя, докато ме приближаваше. Застана до мен, а аз продължавах да крещя, докато дойката ме питаше къде бе тя. Не можех да отговоря. Бях я погълнала, бях се превърнала в нея. Знаех, че тя се дави, самата аз усещах задушаване и се задавих, почувствах вкуса на прогнилата вода, клокочеща в носа, устата и белите ми дробове!

Дойката ме тресеше, удари ми плесница. Задъхвах се, но все пак някак успях да посоча басейна.

После мама и татко дойдоха там, също и някои от прислужниците. Дойката скочи вътре. Мама пищеше: „Детенцето ми, о, моето детенце!“ — и си хапеше пръстите до кръв. Дойката търсеше наоколо, излизаше да си поеме дъх, цялата покрита с тиня. Татко изрита обувките си, разкъса сакото и се гмурна. Благоприятно гмуркане. Само след секунди той се появи на повърхността с Шърлий в прегръдките си. Тя беше отпусната, цялата покрита с мръсотия, бледа, с мъртвешки вид. Татко се опита да й направи изкуствено дишане. Мама все още се вайкаше, пръстите й бяха облени в кръв. Дойката лежеше на земята, също с вид на умряла. Слугите трепереха. Хората, които поддържаха басейна гледаха. Помислих си, че гледат мен. Те ме обвиняваха! Започнах да им крещя и да се нахвърлям с нокти към тях. Някой каза: „Махнете я оттук“. После всичко потъна в мрак.

Разказът я бе накарал цялата да се облее в пот. Подадох й моята носна кърпичка. Взе я, без да продума, избърса се и продължи: