Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

Гласът й остана нежен, но някак напрегнат. Барманът хвърли един поглед. Изражението ми върна интереса му към работата.

— Ти си го позволила? Звучи доста пасивно.

Тя отскочи назад, сякаш се бях изплюл в лицето й.

— Е, добре. Аз го унищожих. Аз бях луда. Този момент от живота ми бе подлудяващ. Не си мисли, че хиляди пъти не съм съжалявала.

Тя задърпа възглавничката на ухото си. Ръцете й бяха гладки и бели.

— Алекс, днешната ни среща не е случайност. Аз никога не участвам в конгреси, нямах никакво намерение да дойда и на този. Но когато получих по пощата брошурата, така се случи, че прочетох името ти в програмата и изведнъж ми се прииска отново да те видя. Присъствах на лекцията ти, седях в края на залата. Начинът, по който говореше, твоята хуманност ме накара да си помисля, че може би имам шанс.

— Шанс за какво?

— Да бъдем приятели, да погребем лошите чувства.

— Приеми, че са погребани. Мисията — приключена.

Тя се облегна напред, така че устните ни почти се допряха, прегърна ме през рамо и прошепна:

— Моля те, Алекс, не бъди отмъстителен. Позволи ми да ти покажа.

В очите й имаше сълзи.

— Какво да ми покажеш?

— Една по-различна частица от мен. Нещо, което не съм показвала пред никого.

Тръгнахме към паркинга пред хотела. Зачакахме да докарат колите ни.

— Ще се возим в отделни коли, така че да изчезнеш по всяко време, когато пожелаеш — каза тя, смеейки се.

Адресът, който ми даде, бе в южната част на Глендейл, в долната част на града, претъпкана с множество гаражи за автомобили втора употреба, руини, стаи под наем за дневна употреба, евтини магазинчета и второразредни кръчми. Половин километър северно от Бранд се изграждаше „Глендейл Галерия“ — една почест към дребната буржоазия, отдадена с декоративни тухли, но тук долу „Бутик“ все още бе само една френска дума.

Тя пристигна първа и ме чакаше в малката червена алфа пред едноетажна сграда, измазана с кафяв гипс. Мястото напомняше на затвор — тясно, с посребрени прозорци, покрити с решетки, предната врата — полирана ламарина, никаква растителност освен водна амбра, чиито увехнали клони хвърляха рехава сянка върху измазания с дзифт покрив.

Тя ме посрещна на вратата, благодари ми за посещението, после натисна звънеца в средата на стоманената врата. След няколко секунди тя бе отворена от строен, черен като катран мъж с къса коса и брадичка с формата на свредел. Носеше диамантена обичка на едното ухо, униформено светлосиньо сако върху черна тениска и джинси. Когато видя Шарън, той я дари с двайсет и четири каратова усмивка.

— Добър ден, доктор Ренсъм. — Гласът му бе писклив и нежен.

— Здравей, Елмо. Това е доктор Делауер — мой приятел.

— Радвам се да се запознаем, сър. — И на Шарън: — Тя вече е разкрасена и готова за вас.

— Чудесно, Елмо.

Той изчака, докато влезем в чакалня, застлана с тъмночервен линолеум и обзаведена с оранжеви пластмасови столове и зелени маси. От едната страна имаше канцелария с табелка „Рецепция“ и прозорци от жълтеникав плексиглас. Минахме покрай нея и стигнахме до друга стоманена врата, на която пишеше „Вход забранен“. Елмо я отключи.

Озовахме се в дълъг коридор със зелен под от изкуствена материя, минахме покрай няколко празни кабинки, вонящи на болест и безнадеждност. Една врата с армирано стъкло позволяваше да се видят няколко яки мексиканки, които се трудеха в запарена индустриална кухня, още едно зелено фоайе и накрая стоманена табелка с надпис „Вход забранен“.

От другата страна се откри съвсем друга обстановка: плюшени килими, меко осветление, тапети по стените, парфюмиран въздух и музика — „Бийтълс“ в изпълнение на приспивен струнен оркестър.

На четири от вратите имаше същите табели. Четири дъбови врати с месингови шпионки. Елмо отключи една от тях и ни покани.

Стаята бе боядисана в бежово и украсена с репродукции на френски импресионисти. И тук имаше плюшени килими и приглушено осветление. Стените бяха облицовани с дъбова ламперия, такава бе и рамката на тавана. Хубава мебел: старинна шифониера, чифт тежки дъбови кресла. Два огромни прозореца с арки от матово стъкло и завеси от басма и дантели. Вази с току-що набрани цветя заемаха стратегически позиции. Стаята ухаеше на ливада. Но не обърнах внимание на постиженията на декоратора.

В средата на стаята имаше болнично легло, покрито с перленорозова покривка, която бе издърпана до врата на чернокоса жена.

Кожата й бе сиво-бяла, очите — огромни и тъмносини, същия цвят като на Шарън, но мътни и неподвижни, вперени право към тавана. Косата й бе черна и гъста, разпръсната върху пухената възглавница с дантелен бордюр. Лицето, което обграждаше, бе изпито, съсухрено, безжизнено като пластмасова маска. Устата й бе зинала — черна дупка, наблъскана с протези.