Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

— Ще го направя, господин…

— Родригес. Джил Родригес.

Той взе от пода парче дърво и използва тъп молив, за да напише името и телефона си върху нея.

— На свободна практика съм — сухо боядисване на стени, тапети. Мога да поправя всичко, в което няма вграден компютър. Ако пък се сдобиете с билети за футболен мач, които искате да продадете, ще бъда щастлив да ги взема от ръцете ви.

Движението по „Сънсет“ бе натоварено. Входът за Бел Еър откъм Стоун Кениън бе затворен поради ремонт, а това допълнително утежняваше положението. Когато стигнах до къщата на Круз, слънцето печеше жарко. Бе по същото време на деня като първия път, но небето не бе оловносиво, а с бебешки синя невинност се разтопяваше в морските облачета.

След онова, което ми бе казал Родригес, очаквах празен паркинг. Но три коли бяха паркирани пред къщата: модерният бял мерцедес с табелките РРК PHD, който бях видял на партито, реставриран син ягуар, модел „Е“ с табелки SSK и една стара тойота с цвят на кремсупа от грах. Минах покрай тях, почуках на входната врата, почаках, почуках отново, по-силно и после използвах звънеца. Чувах мелодията на камбанките. И някой друг вътре би трябвало да ги е чул. Но никой не отговори. Тогава погледът ми попадна долу на купчината поща на предните стълби, мокра и смачкана. Видях пощенската кутия от ковано желязо претъпкана със списания и кореспонденция.

Позвъних отново, огледах се наоколо. От едната страна бе полузатвореният вътрешен двор, засаден с екзотични тропически растения. Завършваше с порта от дървени летви и куполообразен капак.

Приближих портата, бутнах я. Отвори се. Минах през нея и тръгнах към задната част на имението покрай южната страна на къщата, пресякох през арка от дървета и се озовах в огромен заден двор — леко хълмисти ливади, обградени от високи дървета, лехи от цветя с най-различни форми, скален басейн с изворче, загърбен от водопад, който се спускаше като парчета стъкло.

Чух щракване. Дворът бе окъпан в нежна светлина, а басейнът блестеше като сапфир. Часовници.

От къщата не се процеждаше никаква светлина, но една червена крушка, завързана за брезово дърво осветяваше верандата, покрита с платнена тента и под от мексиканска керамика. Имаше няколко къта, обзаведени със стилна мебел от тиково дърво. На масата бе оставен лосион против изгаряне, на някои от столовете бяха захвърлени мръсни хавлии. Все едно че известно време така са стояли. Подуших плесен. После нещо по-силно…

Една от френските врати бе отворена. Достатъчно, та вонята да излиза през процепа. Достатъчно, за да се промъкна вътре.

Покрих с кърпа носа и устата си и пъхнах главата си достатъчно навътре, за да видя един кошмар, оцветен в червено. Използвайки кърпата, заопипвах за ключ на лампа. Открих един.

Две тела лежаха проснати върху арабски килим. Единствено по дрехите, покриващи онова, което бе останало от труповете проличаваше, че това някога са били хора.

Запуших си устата и отместих поглед. Видях висок таван — гредоред, мека мебел. Направено с вкус. Добър декоратор.

После сведох поглед обратно към ужаса…

Втренчих се в килима. Опитах се да се разсея с него. Добре изтъкан. Безупречен. С изключение на потъмнелите петна…

Едно от телата носеше бански костюм, изпъстрен с розови цветя. Другото — някога бял чифт шорти „Спийдо“ и тъмносиня хавайска риза, украсена с червени орхидеи.

Бялата дреха изпъкваше неестествено върху разлагащата се кафяво-зеленикава плът. Лицата бяха заместени от буци мазно, проядено месо. Месо, натъпкано с косми — руса коса. И на двете. Косата на торса в бикини — по-светла и по-дълга. Хванала бе кафява коричка.

Отново ми се доповръща, притиснах кърпичката върху устата и носа си, задържах дъх, усетих, че ми прилошава и си проправих път далече от телата.

Бях отново вън на терасата.

Но докато отстъпвах с гръб към вратата, видях с крайчеца на окото си стълба в другия край на стаята.

Задно стълбище. Перила от ковано желязо.

На върха на стълбата още едно разлагащо се бедро.

Розова домашна роба. Нещо, което приличаше на тъмна коса. Още смрад, още черни петна, стичащи се по стълбата надолу, като някаква злокобна разпадаща се играчка.

Обърнах се и избягах, минах покрай басейна, през порасналата трева към лехите с цветя, цялото това неземно синьо и виолетово. Коленичих и помирисах парфюма им.

Сладникаво. Прекалено сладникаво. Нещо заклокочи в гърлото ми. Опитах се да повърна, но не успях.