Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

Тя се вторачи в мен с детински израз.

Засмях се.

— Аз въобще никога не съм и помисляла, нали разбирате, че той ще го направи.

— Да се самоубие ли?

Тя кимна. Сълзи се стичаха по бледите й бузи.

— Говорил ли е някога за самоубийство?

— Когато пиеше и взимаше онези наркотици, нали разбирате, започваше да дрънка колко е тежък животът и че е по-добре да е умрял, нали разбирате, и ще вземе да го стори някой ден и че ще прати по дяволите целия свят. После, като си удари гърба, нали разбирате, болката, остана без работа и наистина падна духом. Но никога не съм…

Тя отново се разрида.

— Нямало е откъде да знаеш, Кармен. Когато някой вземе решение да се самоубие, няма начин да бъде спрян.

— Да-а — изрече тя между две глътки въздух. — И вие не бихте могли да спрете Дани, щом нещо си наумеше, това е съвсем сигурно. Беше истински здравеняк и голям инат. Опитах се да го спра тази сутрин, но той просто си продължи, сякаш въобще, нали разбирате, не ме чуваше, целия подгизнал и нали разбирате, стреляше нагоре като някой от… ада.

— Доктор Уайнгардън ми каза, че е говорил за някакви лоши неща, извършени от него.

Тя кимна.

— Той бе доста сломен. Каза, нали разбирате, че е ужасно грешен.

— Знаеш ли какво го е сломило?

Повдигна рамене.

— Той имаше навик, нали разбирате, да влиза в свади, да бие хора по баровете — нищо сериозно, но наистина бе ранил няколко души. — Тя се усмихна. — Падаше си малко побойник, нали разбирате, грубиян. Непоследователен. Обичаше да пуши трева и да пие, което съвсем го развинтваше — но иначе си бе добър тип, нали разбирате. Той не извърши нищо кой знае колко лошо.

Разпитах я за семейство и приятели, в желанието си да узная нещо за опорната й система.

— Нямам семейство, нито пък Дани имаше. А и приятели, нали разбирате, нямахме. Искам да кажа, аз нямах нищо против, но Дани не обичаше хората — може би защото неговият татко много го е бил винаги и нали разбирате, това го е настроило против целия свят. Затова той…

— Той какво?

— Станал агресивен.

— Убил баща си?

— Когато е бил дете — при самозащита! Но ченгетата му скроили номер — изпратили го, нали разбирате, в изправителен дом, докато навърши осемнайсет. Той излязъл и започнал да се оправя сам, но няма приятели. Обичаше единствено мен и кучетата. Имахме два ротвайлера — Денди и Пако. Те много го обичаха. Цял ден плакаха, ужасно ще им липсва.

После дълго рида.

— Кармен, преживяваш трудни моменти. Ще ти е от полза да си поговориш с някого. Ще ми се да те свържа с един лекар, психолог като мен.

Тя вдигна поглед.

— Бих могла да поговоря с вас.

— Аз съм… Обикновено не върша тази работа.

Прехапа устни.

— Заради парите е, нали? Не се занимавате със социална помощ, нали?

— Не, Кармен. Аз съм детски психолог. Работя с деца.

— Правилно. Разбрах. — Каза го повече с тъга, отколкото с омраза. Сякаш това бе последната от несправедливостите, с които животът й бе пълен.

— Човекът, с когото искам да те запозная, е много способен, много опитен.

Намуси се и затърка очи.

— Кармен, ако й поговоря за теб и ти дам телефона й, ще се обадиш ли?

— Жена ли е? — Заклати бясно глава. — Не става. Не желая жена лекар.

— Това пък защо?

— Дани имаше една дама лекарка. Тя му завъртя главата.

— Завъртя му главата ли?

Изплю се на пода.

— Нали знаете, започна да го сваля. Винаги ми казваше, че това са глупости и не са го направили. Но той се връщаше, нали разбирате, от срещите с нея и имаше онзи вид, нали разбирате, в очите и целият миришеше на любов — отвратително. Не искам да говоря за това. В никакъв случай не желая жена лекарка.

— Доктор Уайнгардън също е дама.

— Това е нещо различно.

— Доктор Смол, личността при която искам да те изпратя, също е нещо различно, Кармен. Тя е над петдесетте, много мила, никога не би сторила нещо неприлично.

Тя все още не бе убедена.

— Кармен, самият аз съм се срещал с нея.

Не ме разбра.

— Кармен, тя бе и мой лекар.

— Вие? Защо?

— Понякога и аз имам нужда да си поговоря с някого. На всеки се случва. Сега ми обещай, че ще отидеш да я видиш. Ако не я харесаш, ще ти намеря някой друг.

Подадох й моя визитка. Тя събра длани.

— Просто мисля, че това не е правилно — рече тя.

— Кое не е правилно?

— Тя да го сваля. Един лекар би трябвало, нали разбирате, по-добре да ги знае тези неща.

— Абсолютно права си.

Това я изненада, сякаш за първи път някой се бе съгласил с мнението й.

— Някои лекари не би трябвало да са лекари — казах.