Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

— Как е умрял?

— Кармен — приятелката му, твърди, че яко пиел през последните няколко дни. По-тежко от обичайното. Страхувала се, че ще стане груб с нея, защото такова било нормалното му поведение в пияно състояние. Но вместо това, той започнал да стене и изпаднал в дълбока депресия, заговорил колко лош човек бил, всички лоши неща, сторени от него. Опитала се да му говори, но това само влошило нещата, той продължил да пие и отпадал духом. Рано тази сутрин тя се събудила и намерила хиляда долара в брой върху възглавницата му, заедно с някои техни снимки и бележка за сбогом. Скочила от леглото, видяла, че си е взел оръжията, но не могла да го открие. Чула, че пикапът му потегля и изтичала след него. Камиончето било натъпкано с оръжия, а той бил пиян — усетила дъха отдалече. Опитала се да го спре, но той я отблъснал и отпътувал. Качила се в колата си и го последвала. Живеят вън от града в Нюхол, очевидно там има множество каньони и тесни, виещи се пътеки. Той се люшкал и усилвал скоростта, надвишил сто и двайсетте. Не могла да го проследи и го загубила след един завой. Но после открила следите му, настигнала го и видяла, че се отбива към банкета. Пикапът се претърколил, приземил се на колела и експлодирал, точно като по телевизията, каза тя.

Лесли гризеше ноктите си.

— Полицията знае ли за това?

— Да. Тя ги повикала. Задали са й малко въпроси, взели са показанията й и са казали да си върви у дома. Според нея не изглеждали особено разтревожени. Ди Джей бил известен с това, че създава неприятности, имал досие, че шофира в нетрезво състояние. Твърди, че е чула един от полицаите да промърморва: „Шибаните улици сега са по-безопасни“. Това е всичко, което знам. Можеш ли да помогнеш?

— Ще се опитам.

Влязохме в частния кабинет — малък, целия отрупан с книги, украсен с плакати, растения, сувенири и фотографии. В едно от креслата седеше топчеста млада жена с лош тен. Носеше бял блузон, кафяви тесни панталони и сандали без ток. Косата й бе дълга и черна, с руси кичури и разчорлена. Очите й бяха зачервени и подпухнали. Когато ме видя, тя се обърна и зарови лице в ръцете си.

Лесли каза:

— Кармен, това е доктор Делауер. Доктор Делауер, това е Кармен Сийбър.

Седнах в другия стол.

— Здрасти, Кармен.

— Кармен, доктор Делауер е психолог. Можеш да говориш с него.

С тези думи Лесли напусна стаята.

Младата жена продължаваше да крие лицето си, нито мръдна, нито проговори.

След малко казах:

— Доктор Уайнгардън ми разказа за Ди Джей. Много съжалявам.

Започна да хълца, превитите й рамене се тресяха.

— Мога ли да ти помогна с нещо, Кармен? Имаш ли нужда от нещо?

Още повече хълцукания.

— Срещнах веднъж Ди Джей. Стори ми се много притеснен.

Порой от сълзи.

— Сигурно ти е било адски трудно да живееш с него, при всичкото това пиене. Но дори и така да е, той ти липсва. Трудно ти е да повярваш, че е умрял.

Тя започна да се люлее, стискайки лицето си в шепи.

— О, Боже! О, Божичко, помогни ми! — извика тя.

Потупах я по рамото. Тя трепна, но не се отдръпна.

Постояхме така още малко, тя — молейки за помощ Всевишния, аз — поглъщаш скръбта й, подхранвайки я с малки късчета съчувствие. Подавах й носни кърпички и чаша с вода, твърдях, че тя няма никаква вина, че е направила най-доброто според възможностите си и никой не би могъл да се справи по-добре.

Накрая тя вдигна поглед, избърса носа си и рече:

— Вие сте добър човек.

— Благодаря.

— Баща ми беше добър човек. Той, нали разбирате, умря.

— Съжалявам.

— Напусна ни отдавна, когато аз бях, нали разбирате, в детската градина. Върнах се вкъщи с нещо, приготвено за Деня на благодарността — нали разбирате, хартиени пуйки и шапки на пилигрими — и видях да го изнасят с линейката.

Мълчание.

— На колко години си, Кармен?

— На двайсет.

— Доста неща си преживяла за тези двайсет години.

Усмихна се.

— И аз така мисля. А сега и Дани. Той беше, нали разбирате, добър, въпреки че когато пиеше ставаше лош. Но дълбоко в себе си бе добър. Той, нали разбирате, не бе груб с мен, водеше ме на разни места, купуваше ми, нали разбирате, различни неща.

— От кога се познавахте?

Тя помисли.

— Горе-долу две години. Аз карах камиончето с храната — нали разбирате, комбито с хлебарките. Карах из всички тези строителни площадки, а Дани работеше на една от тях като арматурист.

Кимнах окуражително.

— Обичаше „буритос“, нали разбирате — месо и картофи, но без грах. Грахът му влизаше между зъбите и той ставаше лош, нали разбирате. Той ми се стори хубавичък и започнах да му давам допълнително, тайно от шефа. После, нали разбирате, заживяхме заедно.