Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

— Именно затова си струва да правим тези неща.

— Твърде много си струва — рече тя с внезапно напрежение.

После видът й стана някак срамежлив и тя погледна към вратата на един от кабинетите.

— Е, добре, налага ми се да тръгвам. Ще се опитам да се справя и с пациентите, с които разполагам. Благодаря отново.

Колебание.

Застана на върха на пръстите си, целуна ме по бузата. Изненадан, отместих глава и устните ни се допряха.

— Това беше глупаво — каза тя.

Преди да успея да кажа, че не е било глупаво, тя отиде да прегледа следващия си пациент.

Наближаваше пет, когато пристигнах в университета. Факултетът по психология се опразваше вече и в канцеларията бе останала само една секретарка. Насочих се право към списъка с дежурствата и го запрелиствах, без да давам обяснения. Може би заради сакото от рипсено кадифе. Круз вече бе вписан в указателя като декан. Стаята му бе номер 4302. Записах си и домашния му адрес — същото място в Пасифик Палисейдс.

Изтърчах до четвъртия етаж, като изведнъж си дадох сметка, че енергията ми отново се е възвърнала. За първи път от много време почувствах, че имам някаква цел и съм обсебен от ярост.

Няма по-добър лек за душата от разчистване на сметките с врага.

Кабинетът му бе в края на дълъг, бял коридор. Инкрустираните махагонови двойни врати бяха заменили обичайния за факултета талашит. Подът пред вратата бе постлан с жълто-кафяв мокет. Отвътре се чуваше шум от бургия и коване.

Вратите бяха отключени. Влязох във вътрешен кабинет и открих цяла бригада — едни поставяха паркет, други монтираха махагонови плоскости, трети — качили се на стълби, боядисваха стените в наситения цвят на бургундско вино. Медни стенни свещници, вместо закрепеното на тавана луминесцентно осветление, кожено кресло, все още бе увито в найлон. От един транзистор на пода се носеше кънтри музика.

Един от работниците ме забеляза, спря бормашината и слезе от ниската стълбичка. Беше на двайсет и няколко, среден на ръст, но здрав, с огромни рамене. От задния джоб на изтърканите му джинси се подаваше цветна кърпичка, а над черната къдрава коса имаше бейзболна шапка с извита нагоре козирка. Черната му брада бе побеляла от праха, както и косматите му ръце. Поясът му, натъпкан с различни инструменти, се бе свлякъл до средата на бедрата и подрънкваше, докато той се приближаваше.

— Професор Круз? — попита той с висок, момчешки глас.

— Не, аз също го търся.

— По дяволите, май всички това правим. Случайно да знаете къде да го открия? Кажете му да се яви тук, pronto. Някои от доставените фитинги не пасват със спецификацията. Не знам дали отново не са променили мнението си, или какво е станало, но не бихме могли дълго да работим, докато някой не изясни нещата. Шефът също е вън от офиса, урежда друга работа.

— Кога го видяхте за последен път? — попитах.

Той измъкна носната кърпа и избърса лицето си.

— Миналата седмица, когато разучавахме плана, вършехме грубата работа и оправяхме банята. Дойдохме отново едва вчера, защото материалите не бяха пристигнали. Всички сме се изкривили от работа, защото предполагахме, че ще вършим всичко на юруш. Ето ти сега нов проблем. Те продължават да си менят мнението непрекъснато, не се знае какво биха желали.

— Кои са те?

— Круз и жена му. Тя трябваше да се срещне с нас преди един час и да уточни всичко, но въобще не се появи. Дори не отговарят на телефона си. Шефът се връща от Палм Спрингс и ще се напуши, но въобще не знам какво, по дяволите, трябва да правим, без да сме се видели с клиента.

— Вие не работите ли за университета?

— Ние ли? Не, по дяволите. „Чалмърс Интериорс“ от Пасадена. Това е богатска работа — да се сменят плочките в банята, фудюек таван в големия кабинет, много дървения, антични мебели, персийски килими, фалшива камина с мраморна полица. — Той почеса челото си с палец. — Големи пари.

— Кой плаща?

— Те самите — семейство Круз. Допълнителна надница на час. Мислите ли, че ще се появят?

— Вие му мислете.

Той напъха кърпата обратно в джоба си.

— Лесно спечелени, бързо похарчени, ха? Не знаех, че професорите си живеят така добре. И вие ли също?

— Да, но не тук. В Кростаун.

— Футболният отбор на Кростаун е по-силен. — Той свали шапката и разкърши врата си, усмихна се широко. — Вие да не би да шпионирате за конкуренцията?

Върнах му усмивката.

— Просто търся д-р Круз.

— Добре, ако го видите, кажете му да се свърже с нас, или утре вече ще бъдем някъде другаде. Има работа само за двама души и то за още половин ден. Шефът няма да се занимава с това.