Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

— Да-а, вашите търговци и пилоти. Но вие психиатрите? Не. Дори учителите, които бяха тук миналата зима, бяха по-добри, макар че не са големи състезатели. Погледнете това място. Мъртво. И все пак, колко души работят във вашето учреждение?

— Няколко хиляди.

— Няколко хиляди. — Той поклати глава в недоумение. — Погледнете наоколо. На какво прилича, всички сте толкова заети да анализирате другите хора, а не си позволявате удоволствия?

— Може би — отговорих, спомняйки си колко тъп бе конгресът. Но всички конгреси са такива. Единствената причина да присъствам бе, че ме помолиха да представя доклад за стреса в детска възраст.

Докладът вече бе прочетен, вечните незначителните въпроси — зададени, а аз се бях отдал на мъничко самота, преди да се отправя обратно към Ел Ей и поредната нощна смяна в детското отделение.

— Може би вие, момчета, трябва да изследвате първо себе си. Да направите анализ защо не искате да се позабавлявате, приятел?

— Хубава идея. — Сложих пари на бара и казах: — Пий едно за моя сметка.

Погледна банкнотите.

— Разбира се, благодаря.

Запали си цигара, сипа си бира и се облегна напред.

— И все пак аз съм привърженик на принципа „Живей и остави другите да живеят“. Някой не желае да се забавлява, добре. Но поне ела тук и си поръчай нещо, нали разбирате? По дяволите, дори не го пий — направи му анализ. Но поръчай и остави бакшиш. Остави нещо на бачкатора.

— За здравето на бачкатора — вдигнах чаша в негова чест и я пресуших.

— Да ви налея пак, докторе? За дома.

— Ще пия кола.

Той остави питието на бара и тъкмо се канеше да каже нещо, вратата към поляната се отвори и даде път на глъчката от фоайето. Очите му се насочиха към задната част на помещението и той промълви: „Оле, оле“.

Погледнах през рамо и видях жена, облечена в бяло. Дългокрака, стройна, облак черна коса. Стоеше близо до автомата за цигари, главата й се люшкаше, сякаш се бе запътила да завладява чужди територии.

Много познато. Обърнах се, за да видя по-добре.

Шарън. Определено бе Шарън. В ушит ленен костюм, с чантичка и обувки в тон с него.

Тя ме забеляза и ми махна, сякаш имахме уговорена среща.

— Алекс!

Съвсем изневиделица тя вече бе застанала до мен. Сапун и вода, прясно окосена трева…

Седна на високия стол до бара, кръстоса крака и дръпна полата си, докато прикрие коленете й.

Барманът ми намигна.

— Ще пийнете ли, мадам?

— Севън ъп, моля.

— Да, мадам.

След като й поднесе питието и се отдалечи, тя каза:

— Изглеждаш великолепно, Алекс. Харесвам брадата.

— Сутрин ми спестява време.

— Е, да, но аз мисля, че е красива. — Тя пийваше на малки глътки и си играеше със сламката. — Продължавам да чувам хубави неща за теб, Алекс. Рано си взе доктората, всички тези публикации. Малко от статиите ти съм чела. Но научих много от тях.

— Радвам се да го чуя.

Мълчание.

— Накрая и аз се дипломирах. Миналия месец.

— Поздравления, докторе.

— Благодаря. Отне ми повече време, отколкото си мислех. Но се занимавах с клинична работа и не написах дисертацията си толкова прилежно, колкото трябваше.

Седяхме без да говорим. Съвсем наблизо барманът си подсвиркваше „Ла Бамба“ и дрънчеше с трошачката за лед.

— Радвам се, че те срещнах — рече тя.

Не отговорих.

Тя докосна ръкава ми, но аз не откъснах поглед от пръстите й, докато не ги махна.

— Желаех да те видя.

— За какво?

— Исках да ти обясня…

— Не е нужно да обясняваш каквото и да било, Шарън. Стара история.

— Не и за мен.

Тя се премести по-наблизо.

— Знам, че провалих всичко, повярвай ми, знам го. Но то не променя факта, че през всичките тези години ти все още си с мен. Прекрасни спомени, специални спомени. Позитивна енергия.

— Селективно възприятие — отвърнах.

— Не. — Тя мръдна още по-близо и отново докосна ръкава ми. — Наистина изживяхме някои чудесни моменти, Алекс. Никога не бих могла да го забравя.

Не откликнах.

— Алекс, начинът, по който ние… се разделихме. Аз бях ужасна. Трябва да си помислил, че съм психясала. Онова, което се случи бе лудост. Само ако знаеш колко пъти съм искала да ти се обадя и да обясня…

— И защо не го направи?

— Защото съм страхлива. Бягам от проблемите. Типично в мой стил — нали го видя още първия път, когато се срещнахме на упражнението. — Раменете й увиснаха. — Някои неща не се променят никога.

— Забрави го. Както вече казах, стара история.

— Онова беше нещо специално, Алекс, а аз позволих то да бъде унищожено.