Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

Изтичах покрай страничната фасада на къщата, обратно в предния двор, през предната морава.

Празен път, тих път. Всичкият този ужас, но нямаше с кого да го споделя.

Върнах се в севила, седнах в колата, но ми миришеше на смърт. Изпитвах вкус на смърт.

Накрая, независимо че вонята остана у мен, почувствах, че съм в състояние да шофирам и се насочих към Мандевил, после на изток по „Сънсет“. Искаше ми се да имам машина на времето. Нещо, което би могло да върне часовника назад.

Да го върне обратно…

Но имах силно желание да поседна и изпуша една силна цигара, нуждаех се от телефон и приятелски глас.

В Брентууд намерих едновременно и аптека и телефон. Майло вдигна при първото позвъняване, изслуша онова, което имах да му съобщя и рече:

— Знаех си, че има причина да се върна у дома по-рано.

Двайсет минути по-късно той пристигна на ъгъла на „Мандевил“ и „Сънсет“. Последва ме към къщата на убийствата.

— Стой тук — нареди ми той.

Останах в севила, подръпвайки евтина цигара, докато той обикаляше към задната част. Не след дълго отново се появи, бършейки челото си. Седна до мен на предната седалка, извади си цигара от джоба на ризата ми и запали.

Пусна няколко кръгчета цигарен дим и започна да взима показанията ми с хладнокръвен професионализъм. След като ме разпита за откриването на телата, той остави тефтера и попита:

— Алекс, ти защо дойде тук?

Разказах му за порнографските клипове, за фаталната катастрофа на Ди Джей Расмусен и за това, че името на Леланд Белдинг отново изниква на повърхността.

— Навсякъде откриваме намесата на Круз.

— Не е останало много от него. Телата са престояли тук доста време. — Той остави настрана бележника. — Случайно да имаш някаква работна хипотеза за извършителя?

— Расмусен бе експлозивен тип. Убил е баща си. През последните няколко дни е твърдял, че има много грехове, че е извършил нещо ужасно. Може би именно за това престъпление е говорил.

— Защо му е трябвало да убива Круз?

— Не знам. Вероятно го е обвинявал за смъртта на Шарън. Той е бил патологично привързан към нея, сексуално обвързан.

Майло помисли за момент.

— Ти какво си пипал тук?

— Ключът за осветлението, но използвах носна кърпичка.

— Още нещо?

— Входната врата… мисля, че това е всичко.

— Спомни си със сигурност.

— Само за тези неща мога да си спомня.

— Да проследим отново стъпките ти.

Когато свършихме, той каза:

— Върви си вкъщи, Алекс.

— Само това ли е?

Той хвърли поглед на часовника си.

— Момчетата от следствената група ще бъдат на местопрестъплението всеки момент. Тръгвай. Изчезни, преди да е започнал купонът.

— Майло…

— Тръгвай, Алекс. Остави ме да се оправям с шибаната история.

Измъкнах се с колата, но все още усещах мириса на разложената плът.

Всичко, до което Шарън се бе докоснала, се превръщаше в смърт.

Бях изследовател на човешкото съзнание и въпреки това се чудех каква е причината тя да стане такава. Какъв вид ранна травма. После нещо ми светна — начина, по който бе действала в онази ужасна нощ, когато я сварих със снимката на близначките. Блъскане, скимтене, припадъци и накрая ембрионалната поза. Подобно на поведението на Дерън Бъркхалтър в кабинета ми. Реакциите срещу ужаса в неговия живот, които бях уловил на видеокасетата и после бях представил пред пълната с адвокати зала, без да забележа връзката.

Травма от ранното детство.

Много отдавна тя ми бе дала обяснение, последвано от проява на нежност и любовни ласки. Като се връщах назад, установих, че е била добре режисирана изява. Друго действие от пиесата.

Лятото на осемдесет и първа, хотел в Нюпорт Бийч, тълпящи се психолози, участници в конгрес. Коктейл на поляна с изглед към пристанището — нашарени със стъклопис прозорци, напластени с червена боя стени, столове на колелца. Тъмно, празно и с мирис на снощно парти.

Бях седнал на бара и се взирах във водата. Наблюдавах острите като кинжал яхти, които пореха огледалната повърхност на морето. Пийвах бира, за да прокарам сухите хапки сандвич с кюфте и с едно ухо слушах мърморенето на бармана. Той бе нисък, шкембест испанец със сръчни ръце и физиономия с бакърен индиански тен. Гледах го как мие чашите като машина.

— Без съмнение, най-лошото, което някога съм срещал, нали, сър? Ами сега вашите търговци на застраховки, компютри и каквото и да е, та вашите търговци са сериозни пиячи. Също и пилотите ви.

— Успокоителна мисъл — отвърнах.