Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

— Копия под индиго. И неразделни. Обичахме се невероятно силно. Живеехме една за друга, всичко вършехме заедно, истерично плачехме, когато някой се опитваше да ни раздели, докато накрая никой вече не го правеше. Ние бяхме нещо повече от сестри, повече от близначки. Партньори. Психически партньори — разделящи едно самосъзнание. Сякаш всяка от нас би могла да бъде цялостна само в присъствието на другата. Ние си имахме наши езици — два. На единия разговаряхме, а вторият се основаваше на жестове и тайни погледи. Никога не прекъсвахме връзката си, дори по време на сън се протягахме и се докосвахме една друга. Деляхме едни и същи интуиции и възприятия.

Замълча.

— Това сигурно ти звучи странно. Трудно е да се обясни на някой, който никога не е имал близнак, Алекс, но повярвай ми, всички истории, които си чувал за синхронност на усещанията, са истина. Поне за нас беше така. Дори и сега някоя нощ се събуждам с болка в стомаха или схващане на ръката. Обаждам се на Елмо и разбирам, че Шърлий е имала тежка нощ.

— Не звучи странно. Чувал съм го и преди.

— Благодаря ти, че го казваш. — Тя целуна бузата ми. Дръпна си ушенцето. — Когато бяхме малки живеехме чудесно. Мама и тате, големият апартамент на Парк авеню, всичките онези стаи и бюфети и големи килери. Обичахме да се крием — да изчезваме от останалия свят. Но любимото ни място бе лятната вила в Саутхемптън. Тя бе собственост на семейството поколения наред. Огромни пространства с трева и пясъци. Огромно, боядисано в бяло чудовище със скърцащи подове, стари, полуразпаднали се мебели, прашни, ръчно изтъкани черги и каменно огнище. Бе кацнала на върха на скален нос с изглед към океана и се бе наклонила към водата на няколко места. Нищо елегантно — само няколко стари елхи и пясъчни дюни. Плажът се извиваше широк и влажен, пълен с мидени черупки. Имаше док за лодки, завързани край него — танцуваха по вълните и се удряха по старото дърво. Това ни плашеше, но по някакъв приятен начин ние обичахме да се страхуваме. Шърл и аз. През есента небето винаги бе една прекрасна сянка от сиви и сребърно-жълти петна, през които се прокрадваше слънцето. По брега имаше множество следи от конски копита и раци, медузи и вериги от водорасли, които огромните талази изтриваха. Ние се хвърляхме към огромните вълни, те ни обвиваха и ние си представяхме, че сме две малки морски сирени, целите в сребро и с перлени огърлици.

Тя спря, прехапа устни и продължи:

— В южната част на имението имаше плувен басейн. Голям, правоъгълен, със сини плочки и морски кончета, изрисувани по дъното. Мама и татко никога не успяха да решат къде всъщност искаха да бъде плувния басейн — външен или вътрешен. Като компромисно решение построиха над него чадър от бяла решетка и подвижен покрив и бръшлян, който растеше между решетката. През лятото много го използвахме. Добре се осолявахме първо в океана, а после се измивахме с прясна вода в басейна. Татко ни научи да плуваме на две години, а ние бързо възприехме — казваше, че сме като попови лъжички.

Още една пауза, за да си поеме дъх. Мълчанието се проточи дълго, което ме накара да помисля, че няма да продължи. Когато заприказва отново, гласът й трепереше.

— Когато лятото свърши, никой не обърна голямо внимание на басейна. Прислужниците никога не го чистеха както трябва и обикновено позеленяваше от водорасли и замирисваше неприятно. Беше ни забранено да ходим там, но това само подсилваше желанието ни. Щом се видехме свободни, веднага се понасяхме натам, промъквахме се през решетъчната ограда, наблюдавахме цялата тази застояла вода и си представяхме, че това е лагуна, пълна с чудовища. Противни чудовища, които можеха да се появят всеки миг от тинята и да ни нападнат. Решихме, че вонята идваше от секрециите на чудовищата във водата — морските акита.

Тя се засмя и поклати глава.

— Доста противно, нали? Но съвсем като измишльотините, с които децата се опитват да надвият страховете си, така ли е?

Кимнах.

— Единственият проблем, Алекс, бе, че нашите чудовища се материализираха.

Тя избърса очи, подаде глава от прозореца на колата и пое дълбоко дъх.

— Извинявай.

— Всичко е наред.

— Не, не е. Обещах си да издържа. — Отново пое дълбоко дъх. — Денят бе студен. Една сива събота. Късна есен. Бяхме тригодишни, носехме еднакви вълнени дрехи с плетени чорапи и съвсем нови кожени обувки, които мама ни бе разрешила да обуем при условие че няма да ги издраскаме в пясъците. Бе последният ни уикенд на острова преди следващата пролет. Бяхме останали по-дълго от нормалното. Къщата бе зле отоплена и нищо не спираше студа, който пълзеше от океана — онзи вид студ от източното крайбрежие, който прониква чак до костите. Небето бе смръщено от дъждовни облаци, та чак бе почерняло и миришеше с особената миризма, предвещаваща буря.