Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

— Знам как изглежда отстрани, но Пол е смятал, че ще има лечителен ефект.

— Радикална терапия. Изпробване.

— Трябва да го разгледаш в контекста, Алекс. Той работи с нея в продължение на години без особен успех. Длъжен бе да опита нещо.

Погледнах настрани, върнах се към заобикалящата ме обстановка. Черга върху синия килим. От щампите бликаше баналност. Проклетото място не приличаше на дом.

Обстановка като в космически кораб. Сякаш извънземните се бяха спуснали долу на лов за човешки същества, бяха плячкосали клишетата на Средна Америка.

Когато се обърнах, тя се усмихваше. Блестяща усмивка. Твърде бляскава, като глазура, преди да се напука.

— Алекс, разбирам колко ли странно трябва да ти се вижда всичко това. Трудно е да събереш толкова години само в няколко секунди.

Върнах й усмивката, като дадох израз на обзелото ме неудобство.

— Съкрушителна е динамиката… как всичко това напълно си пасва.

— Ще сторя всичко, което е по силите си, за да го изясня.

— Бих приветствал това.

— Откъде искаш да започна?

— От самото начало — струва ми се, че това е толкова подходящо място, колкото и всяко друго.

Тя положи глава на рамото ми.

— В това е проблемът. Няма начало — каза тя със същия равен глас, с който преди години ми бе разказала за смъртта на „родителите си“. — Първите ми години са неясни. За тях ми бе разказано, но все едно съм чула чужда история. Това бе целта на терапията през онова лято. Пол се опитваше да ме отблокира.

— Връщане в годините?

— Връщане през годините, свободни асоциации — всички стандартни техники на лечение. Неща, които самата аз бях използвала при моите пациенти. Но не помогна. Не си спомнях нищо. Искам да кажа, че с разума си разбирах процеса на съпротива, известно ми бе, че се самообуздавах, но там не ми бе от полза. — Тя постави ръката ми върху стомаха си.

— Колко назад можеше да се върнеш?

— Спомних си само щастливите моменти. Шърлий и Джаспър. И Хелън. Чичо Били ми каза, че вчера си я срещнал. Нали е изключителна личност?

— Да, така е. — Вчера. Струваше ми се, че са минали векове. — Тя знае ли, че си жива?

Нацупи се. Дълбока бръчка в челото.

— Чичо Били каза, че ще се погрижи за това.

— Сигурен съм, че ще го направи. За какво си говорехте с него по време на партито?

— За нея. Тя отново ми се натрапваше — изтърсваше се по всяко време, събуждаше ме, крещеше и ругаеше, или пък се вмъкваше в леглото ми и ме малтретираше, опитваше се да смуче зърната на гърдите ми. Веднъж я залових с ножици, в момента когато се опитваше да ми отреже косата. Друг път се явяваше надрусана с наркотици или пияна от нейните дайкирита и повръщаше навсякъде из къщата, изпикаваше се върху килима. Непрекъснато сменях бравите, но винаги намираше начин да влезе. Тя гълташе хапчета като бонбони.

„Стари белези между пръстите.“

— Инжектираше ли си наркотици?

— Пристрастена бе от години. Не знам, вероятно бе започнала отново — кокаин, приспивателни. През годините сигурно бе взимала свръхдози поне дузина пъти. Един от лекарите на чичо Били бе на разположение двайсет и четири часа на ден, само за да й прави клизми. В деня на партито тя наистина бе превъртяла и се опитваше и мен да въвлече в играта. Бях изплашена, повече не можех да издържам, затова помолих чичо Били той да се оправи. Въпреки всичко, което ми бе причинила, бе жестоко да си помисля, че ще бъде отстранена. Затова, като те видях на партито на Пол, настроението ми се оправи. Седмица по-рано бях в дома на Пол, а Сюзан пишеше поканите. Видях името ти в списъка, усетих прилив на любов към теб.

Тя взе ръката ми и я прокара между бедрата си. Почувствах горещина, тежест, нежния мъх на венериния й хълм през коприната.

— Надявах се да дойдеш. Няколко пъти проверявах в компютъра дали не си се регистрирал, но не беше. Затова, когато очите ни се срещнаха, не можех да повярвам. Съдба. Знаех, че трябва да се опитам да се свържа. — Целуна ме по бузата. — И ето че си тук. Здравей, страннико.

— Здравей. — Позволих й да ме целуне още няколко пъти, да прокара пръсти през косата ми, да ме гали. Успях да го понеса и дори отвърнах на целувките — сега вече знаех как се чувстваха проститутките. Пот се лееше от челото ми. Изтрих я.

— Искаш ли чаша вода? — попита тя. Стана и ми сипа от гарафата на Шърлий.

Използвах момента, за да проясня съзнанието си. Когато се върна, казах:

— Пол лекуваше ли те от нещо друго, освен за отблокиране на миналото?

— Всъщност не започна като истинско лечение, а само като клинично наблюдение. Нормалното изследване на това как чувствата и стила на комуникиране се отразяваха върху моята работа. Но при задълбочаване на проучването, той успял да разбере, че имам… проблеми със самоличността. Ниско самочувствие и лоша самопреценка. Чувствах се несъвършена. Виновна.