Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

— Разбирам.

— Благодаря ти. — Целуна ме отново.

— После какво стана?

— После ме държа, докато се успокоя. Просна ме на земята и ме остави да лежа там под въздействието на по-дълбока хипноза. Тогава ми каза да си отворя очите, бръкна в джоба на ризата си — още го виждам — носеше червена копринена риза — и ми подаде една снимка. Каза да погледна гърба й, защото бил написал нещо там. Направих го: „Ш и Ш, мълчаливи партньори“. Каза, че това бил моят катехизис, лечителната мантра — думата, която щеше да ме спаси. А снимката била моята икона — давал ми я завинаги. Нареди ми да я разгледам веднага и започна да ми разказва за другото момиче. Името й било Шери, била негова пациентка от дълги години, много преди да ме срещне. Първия път, когато ме видял, помислил, че е тя. Да срещне и двете ни било някакво чудо — чудотворна карма — и целта в живота му била да ни събере в един завършен механизъм. Семейство.

— Колко дълго е крил съществуването й от теб?

— Много кратко. Не би могъл да ми съобщи за нея, без съгласието й. Тя бе негова пациентка — всичко е било строго поверително.

— Но, за да я накара да се съгласи, той би трябвало да й е съобщил за теб.

Тя се намръщи, сякаш подреждаше трудна мозайка.

— Това бе нещо различно. Нашето бе терапия под негово ръководство, той гледаше на мен като на колега професионалист, смяташе, че мога да го понеса. Трябваше да се започне отнякъде, Алекс. Да се разкъса омагьосаният кръг.

— Разбира се. Каква бе нейната реакция, когато научи за теб?

— Първоначално отказала да му повярва, въпреки че той й показал копие от снимката. Твърдяла, че е фотографски трик. Минало много време, преди тя да приеме моето съществуване. Пол ми каза, че тя е била отгледана без любов, имала съмнителни връзки. Като се връщам назад, разбирам, че той ме е предупреждавал от самото начало. Всичко, което знам, е, че животът ми се промени — магически. Тризначки, празният съд се напълни.

— Две от три — казах.

— Да, миг по-късно и аз го разбрах и попитах за другия ми партньор. Той каза, че сме стигнали твърде далече и прекрати сеанса. После ми сервира билков чай и лека вечеря, нареди на Сюзан да ме разтрие, закара ме вкъщи и ме накара да свиквам с новата си самоличност.

— У дома. Кой ти предостави тази къща?

— Пол. Каза ми, че давал под наем имота, че в момента никой не го използва и той иска аз да живея там. Нуждаех се от нов дом за новия си живот. Това жилище бе идеално за мен. Хармонично, в синхрон с моите вибрации.

— Така ли беше и с колата?

— Моята мъничка „Алфа“ — нали бе чудесна кола? Едва миналата година се предаде. Пол каза, че я е купил за Сюзан, но тя не могла да се научи да шофира. Твърдеше, че след всичко, което съм преживяла, заслужавам малко радост в живота, затова ми я дава. Много по-късно научих, че е служил като посредник — но той наистина уреди всичко, така че в известен смисъл всичко идваше от него.

— Мога да разбера. Какво стана, щом влезе вкъщи?

— Бях изтощена. Сеансът ме бе изтощил. Легнах и заспах като труп. Но през нощта се събудих, обляна в студена пот, паникьосана, бях получила нова криза от страх. Исках да позвъня на Пол, но не можех да набера номера от треперене. Накрая се успокоих, но настроението ми вече се бе променило. Бях депресирана, не желаех да разговарям с никого. Пъхнах се под завивките, опитвах се да избягам. В продължение на три дни нито се облякох, нито хапнах, нито станах от леглото. Просто гледах снимката. Ти ме откри на третия ден. Когато те видях, полудях. Извини ме, Алекс. Изгубих контрол.

Тя докосна бузата ми.

— Не се притеснявай. Отдавна е забравено. Какво стана, след като си тръгнах?

— Продължих да седя в това положение. След време — наистина не знам колко е продължило, Пол дойде да види как се справям. Изми ме, облече ме и ме заведе у тях. В продължение на цяла седмица не съм правила нищо друго, освен да почивам… стоях в моята… в една стая там. Последва нов сеанс, още по-дълбока хипноза и той ми каза за раздялата.

— Какво точно ти каза?

— Че сме били осиновени веднага след раждането ни, но са ни разделили на тригодишна възраст, защото Шери продължавала да се опитва да ме нарани. Каза, че не това бил правилният път за излизане от положението, но нашата осиновителка имала свои собствени проблеми, не можела да се справи и с двете ни. Тя повече харесвала Шери, затова мен ме дали навън.

Правеше усилие, за да говори с безразличие в гласа, но нещо диво и студено се бе появило в очите й.