Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

— Тя бе забавна и сладка — нямаше нищо общо с начина, по който Пол я бе описал. Не бе егоистка, или развалена, както бе намекнал чичо Били. Очевидно не бе високо образована, което ме изненада, защото знаех, че е израснала в богатство. Но бе духовита и изискана — стойката й, начина, по който скръстваше краката си. Съобщи ми, че е учила да стане актриса, вече се е снимала в един филм. Попитах я за името, но тя само се изсмя и смени темата. Искаше да узнае всичко за университета, за психиатрите, каза, че се гордее с мен, че ще ставам доктор по психология. Направо бяхме зашеметени. Открихме, че харесваме една и съща храна, използваме една и съща марка паста за зъби и дезодорант. Дори забелязахме, че и по някои от маниерите си приличаме.

— Като този например — започнах да си дърпам възглавничката на ухото.

— Не. — Засмя се. — Страхувам се, че този жест си е само мой.

— Тя разказа ли ти за живота си у дома?

— Не много при тази първа среща. Наистина не желаехме да говорим за нищо друго, освен за нас самите. А на нея още не й бяха казали за Джоан. Затова се концентрирахме върху нас. Целия ден прекарахме в онази стая. За първи път почувствах нещо нередно у нея, когато заговорихме за мъже. Съобщи ми, че е изработила мнозина, толкова много, че им е загубила бройката. Следеше реакцията ми. Искаше да разбере дали я подкрепям или укорявам. Не я осъдих, но й казах, че съм моногамна. Първоначално не ми повярва, после каза, че се надява да притежавам страхотен мъжага. Тогава именно й разказах всичко за теб. За миг по лицето й пробяга израз на ужас — хищнически. Гладен. Сякаш ме мразеше, че бях влюбена. Но той изчезна толкова бързо, че реших, че си въобразявам. Ако я познавах по-добре, бих те предпазила, повярвай ми, Алекс. Щях да предпазя и двама ни.

— Кога нещата се влошиха?

Очите й се навлажниха.

— Скоро, макар да не си давах сметка тогава. Имахме уговорка да идем на пазар заедно, но тя не се появи. Когато се върнах в дома на Пол, той ми съобщи, че си е опаковала багажа и е изчезнала от града, без да се обади на никого. Това бил нейния начин на живот — не можела да контролира импулсивните си желания. Да не съм се притеснявала, грешката не била моя. След две седмици тя все пак се върна, в окаяно състояние, уморена, неспособна да си спомни нищо от случилото се, освен че накрая се е свестила в един бар в Рино. И оттогава нататък това бе начинът й на живот — изчезване, поява. Състояния на безпаметност, наркотични опиянения.

— Джана. Дисертацията ти.

Това я накара да се разтресе.

— Прочетох я. Бях заинтересован от теб. Чия бе идеята?

— Започна като шега. Тъкмо бях приключила един тежък месец заедно с нея — свръхдози, многократен тормоз. Бях много напрегната. Или трябваше да се занимая сериозно с дисертацията или трябваше да подам молба за удължение на срока от факултета — щеше да ми е за втори път. Оплаках се на Пол от начина, по който ми бе досаждала, колко тежък бе животът ми с нея. Казах, че би било по-лесно да съм неин терапевт, отколкото сестра. Засмя се и отговори, че да й бъдеш терапевт съвсем не е лека работа. Поговорихме за загубата на контрол, която се получава след дълго време, прекарано с хора като нея. После той ме попита защо не се поставя в ролята на неин терапевт — като способ за установяване на някакво чувство на контрол върху нашите отношения — и да опиша всичко това.

— Да доведеш работата докрай.

— Пол каза, че тя ми го дължи.

— Звучи, сякаш Пол също й е бил сърдит.

— Той бе отегчен — след всичките тези години, тя продължаваше да върви към по-лошото. Към края стана направо параноичка, почти психясала.

— Параноична за какво?

— За всичко. Последният път, когато се върна, тя съсипа лекарската ми практика. Убедена бе, че съм решила да я подчиня на себе си и разкривам тайните й пред пациентите, унижавала съм я. Това бе вследствие на собствената й болка, но тя обвиняваше мен, така както го бе правила преди години.

— Разкажи ми за това.

— Бе много отдавна, Алекс.

— И все пак искам да го чуя.

Помисли за миг, вдигна рамене и се усмихна.

— Щом е толкова важно за теб.

Отвърнах на усмивката й.

— Случи се, след като се бе омъжила за италиански благородник, маркиз Бенито ди Орано, с който майка й я бе запознала. Десет години по-млад от нея, изискан, наследник на някаква фирма за обувки. Пак импулсивно деяние. Бяха се запознали преди седмица, отлетели за Лихтенщайн и се оженили. Купил й „Ламборгини“, завел я във вилата си. Но се оказало, че Бенито е садист и наркоман. Той я биел, тъпчел я с наркотици, завел я в семейния палат във Венеция в дрогирано състояние и я предал в ръцете на приятелите си — като подарък за партито. Когато се събудила, той й съобщил, че е анулирал брака им, защото тя била боклук и я изритал. Буквално.