Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

— Това пък какво беше?

— Нищо. Просто ирония. Тя бе живяла през целия си живот като принцеса, но душата й бе изхабена. Накрая пак се оказа, че аз съм имала късмет.

— Ти срещна ли се с госпожа Блелък?

— Не. Дори и на партито. Защо ми бе необходимо? За мен тя бе просто едно име — дори не физиономия. Майката на някой друг.

Загледах се в пластмасовите стени на замъка и не отговорих. Оставих взора си да почине върху белотата на съседното легло.

— Кога Пол ти разказа за партньор номер две?

— По време на третия сеанс, но нямаше много за разказване. Известно му бе единствено, че тя е родена саката и е настанена някъде.

— Някой е допълнил познанието ти. Чичо Били ли?

— Да.

— Красивият адвокат на родителите ти?

— Ти го помниш след всичките тези години? Удивително. — Опитваше да се изглежда доволна, но бе нащрек. — Всъщност чичо Били винаги е искал да бъде адвокат. Дори е подал документи в университета, но други работи са го натоварили и никога не е тръгнал.

— Кога се появи той в общата картина?

— След втория път Пол ме изпрати у дома. Може би седмица, след като ние… се разделихме. Справях се значително по-добре, гледах към бъдещето. Позвъни се. На прага бе застанал по-възрастен мъж с красива усмивка. Носеше бонбони, цветя и бутилка вино. Каза, че е брат на жената, която ме е дала на чужди хора, за което той се извинява. Твърдеше, че не трябва да я мразя, въпреки че би ме разбрал, ако го правех. Че тя била неадекватна личност, но той винаги се е грижел за мен. Едновременно като чичо и емисар на моя баща. — Тя погледна към празното легло. — И тогава ми каза кой е баща ми.

— Как се почувства, когато разбра, че си наследничка на Леланд Белдинг?

— Не чак толкова странно, колкото би могъл да си помислиш. Разбира се, бях слушала за него, знаех, че е гений и богат, и ми бе странно да чуя, че бяхме свързани. Но той бе покойник, бе умрял и не съществуваше никаква възможност за контакт. Притеснявах се повече за връзките от живота.

Не бе отговорила на моя въпрос. Направих се, че не забелязвам.

— Как чичо Били е успял да те открие?

— Пол бе проследил произхода ми и го беше намерил. Каза, че дълги години е искал да се срещне с мен, но не бил сигурен как да постъпи, затова стоял настрана от страх да не сгреши. Сега, когато вече нещата бяха изяснени, той искаше да чуя истината от извора. Казах му, че знам за Шери и поприказвахме малко за нея — не бих могла да твърдя, че той не я одобряваше — той не засегна въпроса, а и аз не попитах. Исках да узная за другата ми сестра, за корените ми. Седеше там, пиеше вино и ми разказа всичко — как и трите сме били любимите дечица на господин Белдинг и една актриса, която той много е обичал, но не е можел да се ожени за нея по социални причини. Името й било Линда. Починала вследствие усложнения при раждането. Показа ми снимка. Била е много красива.

— Актриса — казах аз. Когато не реагира, продължих: — Ти приличаш на нея.

— Това е голям комплимент. Ние също сме били едно чудо — преждевременно родени, крехки, не се е очаквало да оживеем. Линда се разболяла, получила сепсис, но не престанала да мисли за нас, молела се за здравето ни. Кръстила ни минути преди да умре. Джана, Джоан и Джуъл Рей — това съм аз. И въпреки че всичките сме оживели, Джоан имала разнородни деформации. Независимо че бил богат, господин Белдинг нямал възможност да я отгледа, както и нас. Той бил изключително срамежлив — всъщност имал фобия към хората, особено към децата. Според онова, което ми разказа чичо Били, той е имал и агорафобия 6 6 Агорафобия (гр.) — вид тревожно разстройство, страх, изпитван при преминаване през големи открити пространства. — Б.р. . Затова чичо Били уредил сестра му да ни осинови. Въобразявал си, че от нея ще излезе по-добра майка, отколкото всъщност се получило. През цялото време двамата с господин Белдинг се чувствали ужасно виновни, че са ни изоставили. Съобщих му, че Пол ще уреди среща между мен и Шери. Оказа се, че вече знае. Попитах го дали пък той не може да ми уреди среща с Джоан.

— Значи двамата с Пол са работели съвместно.

— Те са си сътрудничели. Не искаше да говори за Джоан, но аз продължих да го притискам и накрая ми съобщи, че тя била някъде в Кънектикът. Настоях да я видя. Каза, че нямало смисъл. Била пълен инвалид, не можела дори да разговаря. Настоявах не само да я видя, но даже исках да се грижа за нея. Каза, че е невъзможно. Състоянието й изисквало непрекъснато наблюдение и грижи, а аз трябвало да се концентрирам върху следването. Отвърнах, че тя е част от мен и никога вече не бих била в състояние да се концентрирам върху каквото и да е, ако тя не е близо до мен. Помисли малко по въпроса, попита дали мога да отсъствам известно време от университета. Отговорих, че мога. Веднага тръгнахме към частно летище, качихме се на самолета на корпорацията до Ню Йорк, а после с кола пристигнахме в Кънектикът. Знаех, че си мисли, че когато я видя, ще се откажа от решението си. Но видът й ме направи още по-неотстъпчива. Легнах в леглото до нея, галех я и я целувах. Усетих нейните вибрации. Когато и той го забеляза, се съгласи да я преместим оттам. Корпорацията купи „Рестхейвън“ и обзаведе цяло отделение за нея. Аз трябваше да интервюирам болногледачи, сама избрах Елмо. Тя се превърна в част от живота ми. Наистина започнах да я обичам. И другите пациенти заобичах — винаги съм се чувствала у дома сред инвалиди. Ако трябваше да започна отначало, щях да посветя живота си на тях.