Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

— Виновна за какво?

— За всичко. За напускането на Шърлий и Джаспър — те ми бяха много скъпи. Наистина ги обичах, но никога не съм чувствала, че им принадлежа. И Хелън. Независимо, че ме бе отгледала, тя не бе моята майка — винаги имаше стена между нас. Съществуваше някакво неудобство.

Кимнах.

— През първата година в университета бях много напрегната от очакването, че аз щях да помагам на другите хора. Това ме ужасяваше и се провалих на практиката. Предполагам доста сериозно. Съгласявах се с казаното от другите по мой адрес, чувствах се като мошеничка.

— Всеки в началото се чувства така.

Тя се усмихна.

— У теб винаги заговаря терапевта. Такъв бе и през онази нощ. Моята опора. Когато видях името ти в списъка на гостите, си помислих, че историята може да се повтори.

— Преди да срещнеш Шери, преди още да научиш за нея, мечтала ли си някога да имаш близначка?

— Да, през цялото време, през детството. Но никога не бях обръщала внимание на този факт. Бях дете, което фантазираше за всичко.

— Представата за една близначка ли изникваше в съзнанието ти?

Кимване.

— Момиче на моята възраст, което изглежда точно като мен, но бе самоуверена, известна, агресивна. Нарекох я „Голямата Шарън“, независимо че бе с моите размери, защото личността й приемаше застрашителни размери. Пол твърдеше, че гледам на себе си като на недоразвита. „Голямата Шарън“ стоеше встрани, но винаги можех да я извикам на помощ, когато нещата загрубеят. Години по-късно, когато минах първия курс по психиатрия, научих, че тези неща били нормални — децата го правят през цялото време. Но аз го вършех и като младо момиче, дори и в колежа. Тревожех се от това, плашех се, че говоря на сън и съквартирантките ми щяха да помислят, че съм странна. Затова направих съвсем преднамерен опит да се отърва от „Голямата Шарън“ и самата аз да порасна. Накрая успях да потисна присъствието й. Но тя се появи по време на хипнозата, когато Пол ме изследваше. Започнах пак да говоря за нея. После разговарях с нея. Пол каза, че тя е мой партньор. Моят мълчалив партньор, който винаги е някъде около мен. Той твърдеше, че всеки притежава свой мълчалив партньор. Именно това са заключенията на Фройд за егото, самоличността и суперегото. Нямало нищо лошо в това, да я имам наоколо — тя не била нищо по-различно, освен част от мен. Това бе твърде положително заключение.

— А през есента той реши да те представи на твоите истински мълчаливи партньори.

Тя се напрегна. Замечтаната усмивка отново зае място на лицето й.

— Да. Настъпил бе моментът.

— Как го осъществи той?

— Повика ме в кабинета си, каза, че има нещо да ми съобщи. Накара ме да седна, защото можело да бъде травмиращо. Но всъщност щяло да е забележително, истинско преживяване. После ме хипнотизира, нареди ми да се отпусна, да се успокоя. Каза ми, че съм едно от най-щастливите създания на света, защото си имах истински мълчалив партньор — двама всъщност. Че съм една от трите. Тризначки.

Обърна се към мен и взе ръцете ми в своите.

— Алекс, цялото това усещане, че не съм довършена, опитът да се запълни празнината с „Голямата Шарън“, е било подсъзнанието, което не ми е позволявало да забравя, независимо от потискането. Фактът, че бях способна да разговарям с „Голямата Шарън“ по време на терапията, бе знак за него, че съм достигнала едно по-високо ниво, че съм готова да се запозная със самоличността си като една третинка от цялото.

— Как се почувства след откритието?

— Първоначално бе чудесно. Обля ме вълна на щастие — бях пияна от радост. После, изведнъж всичко стана студено и тъмно, а стените започнаха да се приближават.

Тя обви ръце около мен, притисна ме силно.

— Бе нереално, Алекс — невероятно ужасяващо. Сякаш някой тъпчеше гръдния ми кош, трошеше ме на парчета. Сигурна бях, че умирам. Опитах се да изкрещя, но не можах да издам звук. Направих опит да се изправя и паднах, започнах да пълзя към вратата. Пол ме хвана, изправи ме и продължи да ми шепне в ухото. Твърдеше, че всичко е наред, да дишам бавно и дълбоко, дишането ми да стане ритмично, това било просто атака от страх. Накрая успях да го сторя, но не се чувствах нормално. Всичките ми сетива бяха притъпени. Бях готова да се взривя. После някъде от глъбините ми се появи нещо — ужасяващ вой, по-силен отколкото някога въобще бях крещяла. Крещеше някой друг — не звучеше като мен. Опитах се да се отделя от него, седнах в стола на терапевта и наблюдавах как някой друг крещи. Но бях именно аз и не можех да спра. Пол запуши устата ми с ръка. Когато нищо не се получи, ми удари шамар. Силен. Заболя ме, но се почувствах добре, ако можеш да го проумееш. Някой се бе погрижил за мен.