Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

Настани се зад волана и ме подкани. Не ми сложиха превръзка на очите. Или ми имаха доверие, или вече бях обречен. Той натисна няколко копчета. Фарове. Вой от електрическата машина. Още едно превключване и честотата на бръмченето нарасна. Потеглихме с учудваща скорост. Два пъти по-бързо от ритъма, наложен от Хюмъл на бронираната кола. Садист такъв. По-бързо, отколкото съм си представял, че може да се движи електрически автомобил. В такъв случай се намирахме върху територията на високите технологии.

Пътувахме повече от час, без да разменим нито дума. Преминахме през огромни пространства от изпръхнала като сгурия необработваема шир. Въздухът бе топъл, но ставаше все по-благоуханен. Усетих мирис на билки.

Видал кашляше много, когато колата вдигаше облаци фин прах, но продължи да я управлява с лекота. Гранитните планини се бяха превърнали в бледи щрихи от молив върху тъмен паус.

Той превключи друго копче и пред нас се появи луната — гигантска, млечнобяла и неразривно свързана със земята.

Разбира се, че не луната, а огромна топка за голф, осветена отвътре.

Геодезически купол, вероятно с диаметър десет метра.

Видал се приближи към него и паркира. Повърхността на палата бе от шестоъгълни, бели пластмасови панели, в рамка от тръбен бял метал. Потърсих кабинката, спомената от Сийман Крос — онази, в която бе седял по време на интервютата с Белдинг. Но единственият достъп до замъка бе бяла врата.

— „Инвалидът милиардер“ — казах аз.

— Глупаво книжле. Леланд си бе втълпил, че трябва да остане в историята.

— Защо бе избрал Крос?

— Нямам представа — вече ви казах, той не ме допускаше до намеренията си. Бях вън от страната, когато бе организирал тази сделка. По-късно промени решението си и заповяда на Крос да изчезва, но му плати в брой. Крос прибра парите, но продължи напред с книгата. Леланд бе много разочарован.

— Още една изследователско-разрушителна мисия.

— Всичко бе извършено в рамките на закона — чрез съда.

— Обирът на сейфовете в подземието съвсем не означава действие в рамките на системата. Същите момчета ли използвахте за кражбата в мазето на Фонтейн?

Изразът му означаваше, че не си струва да дава отговор. Тръгнахме пеша.

— Ами самоубийството на Крос?

— Крос бе слабохарактерен. Не можа да издържи.

— Искате да кажете, че самоубийството бе автентично?

— Напълно.

— Ако не го бе направил сам, щяхте ли да го оставите жив?

Той се усмихна и поклати глава.

— Както ви казах и преди, докторе, аз не унищожавам хора. Освен това, Крос не представляваше опасност. Никой не му вярваше.

Вратата бе бяла и без ръбове. Той постави ръка на бутона, погледна ме и изпрати кодовото си послание: Крос бе отровил извора, когато се бе стигнало до историите на Леланд Белдинг.

Никой не би ми повярвал. Този ден въобще не се бе състоял.

Вдигнах взор към палата. Звездната светлинка го правеше да пулсира като гигантска медуза. Пластмасовите панели имаха миризмата на нова кола. Видал превъртя бравата.

Пристъпих вътре. Зад мен вратата се затвори. След миг чух бъгито да тръгва.

Огледах се, очаквайки да видя екрани, конзоли, електронни табла за управление. Електронна бъркотия от преплетени кабели като в комедийните филми от 30-те на Флеш Гордън.

Но бе само едно огромно помещение. Повърхността на стените бе облицована с бял полиетилен, останалата част от интериора трябва да бе дошла от някой обширен дом в предградията. Леденосини килими. Мебели от дъб. Телевизор на конзоли. Стереоуредба върху грамофонен шкаф. Сглобяема библиотека и подобно кошче за списания. Кухненски бокс от едната страна. Засадени в кашпи растения. Ръчни бродерии в рамка.

Рисунки на ябълки.

И три легла, поставени успоредно едно на друго, като в корабна каюта. Или в болнично отделение. Първите две действително бяха болнични: с бутони за нагласяване на позата и шарнирни, хромови масички. Най-близкото бе празно, с изключение на нещо върху възглавницата. Погледнах по-отблизо. Беше играчка — самолет бомбардировач, боядисан с тъмна боя и наклонена напред буква „М“.

Във второто лежеше жена инвалид под грижливо опънати завивки. Неподвижна, с отворена като пещера уста, тук-таме сиви кичури по черната косата, но иначе непроменена отпреди шест години, когато я бях видял за последен път. Сякаш болестта бе взела пълно надмощие над тялото й, но в замяна тя бе неостаряваща. Пое с усилие въздух като проскърцваше, а въздухът излезе обратно с писукане.