Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

Полъх на парфюм. Сапун и вода, прясно окосена трева.

Шарън седеше на ръба на третото легло, със скръстени в скута ръце. Бледа усмивка украсяваше лицето й.

Носеше дълга бяла роба, закопчана догоре. Косата й бе сресана с път по средата. Без грим и накити. На светлината очите й изглеждаха виолетови.

От погледа ми не я свърташе на едно място. Дълги пръсти. Рамене — гладки като масло. Гърдите й напираха под робата. Коприна. Скъпа дреха, но приличаше на униформа на медицинска сестра.

— Здравей, Алекс.

На масичката на Шърлий Ренсъм имаше салфетки, бутилка с топла вода, аспиратор, гарафа и празна чаша. Вдигнах чашата, повъртях я между дланите си и отново я поставих долу.

— Ела — рече тя.

Седнах до нея.

— Възкръснала като Лазар.

— Никога не съм умирала — отговори тя.

— Някой друг е умрял.

Тя кимна.

— Червената рокля? Ягодовото дайкири?

— Нейни.

— Преспиването с твоите пациенти?

Тя помръдна и бедрата ни се допряха.

— Тя. Желаеше да ме уязви, без да я е грижа, че в същото време наранява и други хора. Нямах представа какво става, докато пациентите не започнаха да анулират уговорените прегледи. Не можех да си го обясня. Обадих им се по телефона. Повечето отказаха да разговарят с мен. Няколко съпруги ми се нахвърлиха с ярост и заплахи. Беше като в лош сън. После Шери ми разказа какво бе сторила. Смееше се. Бе откраднала ключовете от кабинета ми и извадила дубликат. Използвала ги, за да се добере до архивата, избрала си тези, които й се сторили забавни, предложила им безплатни посещения за доусъвършенстване и… ги оправила, а после ги зарязала. Така поне ми каза. Когато дойдох на себе си, я попитах защо. Тя отговори, че проклета да бъде, но не би ме оставила да се правя на доктор, само за да я гледам отвисоко.

Сложи ръка върху бедрото ми. Дланта й бе влажна.

— Знаех, че негодува от мен, но никога не си бях представяла, че ще стигне толкова далече. Когато се срещнахме за първи път, тя се престори, че ме обича.

— Кога се случи това?

— Втората година в университета. През есента.

Учуден попитах:

— Значи не беше през лятото?

— Не. През есента. Октомври.

— Каква семейна работа ти попречи да дойдеш в Сан Франциско?

— Лечение.

— Провеждане на лечение или получаване на лекарска помощ?

— Моето лечение.

— С Круз?

— Моментът бе съдбоносен. Не можех да напусна. Ние трябваше да оправим някои неща… Наистина бе семейна работа.

— Къде живееше?

— В неговия дом.

Ходил бях там; търсих я, наблюдавах как лицето на Круз се разпадна на две отделни части…

„Приятно прекарване…“

— Лечението бе много интензивно. Искаше да ме наблюдава.

— Спането там не ти ли донесе неприятности?

— Аз… Не, той ми помагаше. Караше ме да се отпускам.

— Хипноза.

— Да. Той ме подготвяше за срещата с нея. Смяташе, че това ще бъде лечебен процес. И за двете ни. Но бе подценил натрупаната омраза.

Остана спокойна, но натискът на ръката й се увеличи.

— Тя се преструваше, Алекс. Не й бе трудно — учила бе актьорско майсторство.

„Някои гравитират около сцената и екрана…“

— Интересен избор на кариера — казах.

— Не бе кариера, просто нов вид забавление. Както и всичко останало. Първоначално го използва, за да се сближи с мен. Сетне се прицели в онова, което знаеше, че ми е най-скъпо. В теб, а години по-късно и в работата ми. Тя знаеше какво означава професията за мен.

— Защо не си взе разрешително за работа?

Тя подръпна възглавничката на ухото си.

— Прекалено много неща ми пречеха. Не бях готова.

— Това мнението на Пол ли бе?

— И моето.

Тя се притисна към мен.

— Ти си единственият мъж, когото някога съм обичала, Алекс.

— Ами Джаспър? А Пол?

Споменаването на името на Круз я накара да потръпне.

— Искам да кажа романтична любов. Плътска любов. Ти си единственият мъж, който някога е прониквал вътре в мен.

Не казах нищо.

— Алекс, това е истина. Знам, че подозираш разни неща, но двамата с Пол никога не сме го правили. Бях негова пациентка. Спането с пациенти е като кръвосмешението. Дори и след като премине лечението.

Нещо в гласа й ме накара да се отдръпна.

— Е, добре. Но да не забравяме Мики Старбък.

— Кой?

— Твоят партньор във филма.

— Така ли се казваше? Мики? Всичко, което ми е известно за него бе, че Пол го е лекувал от пристрастяване към кокаин, там във Флорида. Никога не съм била във Флорида.

— Пак ли тя?

Кимна.

— Кой я е наел за ролята?