Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

— Какво му казахте?

— Че Шарън се е удавила при нещастен случай. Това бе добре дошло за него.

Устните му започнаха да треперят. Постави ръка върху тях, за да скрие загубата на контрол.

— Защо изгонихте Шарън, а не Шери?

— Защото именно Шери имаше нужда от наблюдение — тя бе нестабилна, едно заредено оръжие. Твърде рисковано и за двете би било да я оставим без надзор.

— Това не е била единствената причина — казах.

— Не. Хоуп така пожела. Тя се чувстваше по-близка с Шери, усещаше, че Шери има по-голяма нужда от нея.

— Наказание за жертвата. От богатското имение до калното парче земя. И двама умствено изостанали хора, като детегледачи.

— Те бяха добри хора. — Закашля се, без да може да спре, клатейки глава от едната към другата си страна, борейки се за глътка въздух. Очите му се напълниха с влага, наложи се да използва масата за опора.

Най-накрая бе способен да говори, но толкова тихичко, че трябваше да се наведа напред, за да го чувам.

— Добри хора. Те бяха работили за мен. Знаех, че можеше да им се има доверие. Предполагаше се, че положението щеше да е временно. Начин да спечелим време за Шарън, докато успея да уредя нещо друго.

— Начин да бъде заличена самоличността й — казах аз.

— За нейно добро! — Шепотът му бе скрибуцащ, настоятелен. — Никога не съм сторил нещо, за да я нараня.

Отново ръка върху устата. Неконтролируема кашлица. Постави копринена кърпичка пред устните си, изхрачи се в нея.

— Извинете. Тя притежаваше лицето на майка си.

— И Шери също.

— Не, не. Шери притежаваше чертите, но не и физиономията.

Дълго време не си казахме нищо. И тогава изведнъж, сякаш проправяйки си с усилие път, далече от сантименталното вцепенение, той се изправи и щракна с пръсти. Сервитьорът му донесе чаша с вода и лед и си тръгна. Пи, изкашля се, докосна адамовата си ябълка, преглътна с мъка. Насила се усмихна, но изглеждаше унесен, отпаднал. Един мъж, който бе преплувал живота в първа класа, само за да открие, че корабът не е доплувал доникъде.

Бях пристигнал на това място с омраза към него, готов да излея яда си. Но усетих сякаш го прегръщах през рамо.

После се сетих за мъртвите тела, вече се бе натрупала цяла камара трупове, и казах:

— Вашият временен план се проточи към постоянството.

Той кимна.

— Продължавах да търся друг начин за уреждане на въпроса. Междувременно Шърлий и Джаспър вършеха работата на шотландски гвардейци изумително добре. После Хелън откри Шарън, направи я свое протеже, започна да я превъзпитава в добра насока. Реших, че нищо не би било по-добро от това. Свързах се с Хелън — постигнахме споразумение.

— На Хелън плащаше ли й се?

— Не с пари. Двамата с мъжа й бяха прекалено горди, за да приемат. Но имаше и други неща, които можех да сторя за тях. Обучение за децата й, прекратяване на плана за разпродажба земите на корпорацията в Уилоу Глен. За следващите трийсет години „Магна“ гарантира, че ще изкупува цялата реколта и ще компенсира всяка загуба до определено ниво. Не само на Хелън, а на цялото градче.

— Плащахте им, за да не отглеждат ябълки.

— Американска традиция. Сигурно сте вкусили меда и сайдера на Уенди. Нашите служители ги обичат.

Спомних си тревогата на Хелън: „Те не биха продали… Независимо че намерението и целите им са да запазят Уилоу Глен като едно западнало място“.

Криейки Шърлий и Джаспър и тяхното бреме далече от любопитните очи…

— Какво знае Хелън?

— Познанието й е доста ограничено. За нейно добро.

— Какво ще стане с Ренсъм?

— Нищо няма да се промени. Те ще продължават да водят прекрасния си първобитен живот. Да сте забелязали някаква сянка на страдание по лицата им, докторе? Нямат нужда от нищо, а и според стандарта на много хора, биха могли да се приемат за заможни. Хелън ги наглежда. Преди нейната поява, аз го правех.

Той си позволи усмивка. Самодоволна.

— Е, добре, вие сте Майка Тереза. Но защо хората продължават да умират?

— Някои го заслужават.

— Звучи като цитат от великия бос Белдинг.

Не отговори.

— Ами Шарън? И тя ли заслужаваше да умре, защото се бе опитала да разбере коя е всъщност?

Той се изправи, погледна ме отвисоко. Цялото самосъмнение бе изчезнало.

— Не само с думи може да се поддържа връзка. Елате с мен.

Отправихме се към пустинята. Той взе един фенер от земята, осветявайки набраздената почва, огромните купчини бурени, кактусите, устремени към небето.

След около миля, лъчът от фенера попадна върху малко, капкообразно превозно средство от фибростъкло. Вече си бях представял тази количка за голф по време на пътуването с Хюмъл. Боядисан в тъмна боя, обтекаем, тумбест, с грайферни гуми за кални пътища. На вратата бе изписана буквата „М“.