Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

— Довлече се като червей до Щатите. Втурна се в кабинета ми по средата на един сеанс, крещеше, ругаеше, молеше да й помогна. Повиках Пол. Двамата се опитахме да я успокоим и да я върнем към нейната истинска същност. Но тя не се поддаваше, а и бе дрогирана, представляваше опасност, затова не можехме нищо да направим, поне законно. Омете се, псувайки и двама ни. След няколко дни отново си бе старата Шери — с мръсните приказки, тъпчеше се с хапчета, пак по пътищата, непрекъснато в движение. От време на време получавах вести от нея. Среднощни обаждания по телефона, пощенски картички, в които се опитваше да бъде приятелски настроена. Даже един-два пъти отидох на летището, за да се видим между две нейни пътувания. Клюкарствахме, пийвахме по нещо, правехме се, че между нас всичко е наред. Но яростта й не се разсея. Следващият път, когато се върна за по-дълго в Ел Ей, отново се сближи с мен и после започна с нейните сеанси за доусъвършенстване. Божичко, как обичах работата си, Алекс. Все още ми липсва.

— Кое преля чашата?

— Партито. Тя обичаше партитата толкова, колкото аз ги ненавиждах. Но Пол пожела аз да го придружа, заповяда на нея да стои далече. Тя започна да спори, наконти се. Каза й, че двете едновременно не можем да присъстваме и че ще бъда само аз. Купонът бе само за психолози. За професионалисти. Специален случай за него и не би желал тя да му го съсипе с поведението си. Това я вбеси — нахвърли се върху него, опита се да го нарани с чифт ножици. Това бе първият път, когато тя му се нахвърляше физически. Той надделя, даде й огромна доза барбитурати и я заключи в стаята й. В събота през нощта, точно след партито той я освободи. Каза ми, че изглежда спокойна, наистина се държеше приятно, бе изпълнена с разкаяние. „Прости и забрави“.

— Ти как издържа на партито? Да се срещаш с приятелите на госпожа Блелък?

— За тях аз си бях Шери — усмихната и секси. Не бе много трудно — за нея нямаше особено значение. За хората от психологията аз си бях аз. Двете групи въобще не се смесиха, а най-вече аз стоях при чичо Били.

Гарги и лебеди…

— Прости и забрави — казах аз. — Но тя не направи нито едно от двете.

Погледна ме изпитателно.

— Трябва ли да продължаваме, Алекс? Толкова е глупаво. Тя вече не е между живите, вън от живота ми е — вън от нашия живот. А пък аз имам шанс за ново начало.

Тя вдигна ръцете ми към устните си. Започна да ближе кокалчетата ми.

— Трудно е да се започне, без да се завърши. Да затворим страницата. Заради двама ни.

Тя въздъхна.

— Заради теб. Само заради теб. Защото означаваш толкова много за мен.

— Благодаря. Знам, че е трудно, но наистина ми се струва, че това е най-доброто.

Тя стисна ръката ми.

— Получих съобщението ти в събота. Бях разочарована, но от тона ти разбрах, че не ти е било лесно. Беше нервен и забрави слушалката отворена.

Не спорих.

— И така започнах да се чудя дали да ти се обадя, или да изчакам ти да се свържеш с мен и да уточниш нова среща. Реших да чакам. Да те оставя да вземеш решение. Цял ден бях мислила само за теб и когато чух почукването на вратата, помислих, че беше ти. Но бе тя. Цялата обляна в кръв. Смееше се. Попитах я какво бе станало. Да не е катастрофирала? Добре ли се чувстваше? И тогава тя ми разказа. Като се смееше. Онова, което бе сторила — целият онзи ужас, а тя се смееше!

Шарън избухна в сълзи, започна да се тресе неконтролируемо, повтори го и закри лицето си с ръце.

— Тя сама не го е извършила. Кой й е помогнал?

Продължи да се тресе още малко.

— Ди Джей Расмусен ли е бил?

Тя вдигна поглед, сълзите се стичаха, устата бе отворена.

— Ти познаваш Ди Джей?

— Срещнах го.

— Срещал си го? Къде?

— При твоята къща. И двамата си мислехме, че си умряла. Дойдохме да ти изкажем последна почит.

Тя раздра лицето си.

— О, господи, бедният, нещастен Ди Джей. Докато тя не ми разказа какво е… какво са направили двамата. Никога не бих узнала, че той е бил нейна… жертва.

— Него единствен е задържала — казах аз. — Най-уязвимият. Най-големият насилник.

Тя изръмжа и се изправи, стъпи на краката си и закрачи из помещението бавно като лунатичка, после все по-бързо, като дърпаше ухото си толкова силно, че помислих да не го откъсне.

— Да. Ди Джей бе. Тя се смееше, когато ми го каза, смееше се и когато ми съобщи как го е накарала да го стори — използвала наркотици, алкохол. Тялото си. Най-вече тялото. Никога няма да забравя начина, по който го изтърси: „Аз го изработих, а той изработи тях“. Смееше се през цялото време, докато разказваше за всичката онази кръв. Как Пол и Сюзан са се молили. А бедната Лурдес, толкова сладка, тя пък излизала от къщи, когато я заловили на стълбата. Неделя бе свободния й ден. Останала до късно, за да помогне при подреждането на дома. Смееше се, как тя ги завързала, наблюдавала как Ди Джей ги оправял — с бейзболна бухалка и пистолет. Той през цялото време си мислел, че го прави заради мен, че аз съм го използвала. Това най-много я възхищаваше, Алекс! Че той никога не узнал истината — през цялото време си мислел, че го прави заради мен!