Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

Тя коленичи и ме сграбчи за ризата, привлече ме към себе си, към гърдите си.

— Тя каза, че това и мен прави убийца. Че като се размислиш, всъщност ние сме едно и също нещо!

Помогнах й да се изправи, после я оставих да полегне на леглото. Тя се сгуши, очите й бяха широко отворени, ръцете — плътно до тялото, като тясна дреха.

Погалих я, разтърсих я и казах:

— Тя не бе ти. Ти не бе тя.

Отпусна ръце и ги обви около мен. Наведе ме и ме обсипа с целувки.

— Благодаря ти, Алекс. Благодаря, че го казваш.

Бавно и нежно аз се откъснах от нея, като продължавах да я потупвам лекичко.

— Продължавай. Довърши го. — Похват на терапевта.

— Тогава смехът й полудя — стана странен, истеричен. Съвсем изневиделица престана да се смее, погледна ме, после разгледа себе си, обляна в кръв и започна да си къса дрехите. Трудно идваше на себе си. Разбираше какво е извършила. Като бе унищожила Пол, тя бе унищожила самата себе си. Той бе всичко за нея, най-близкият човек, който някога й е бил като баща. Имаше нужда от него, зависеше от него, а той бе мъртъв и това бе нейна грешка. Чувстваше се раздвоена, точно пред погледа ми. Започна да се задъхва. Да трепери и хълца — не играеше никаква роля, истински сълзи, просто се ронеха като на безпомощно бебе. Молеше ме да го върна, твърдеше, че съм умна, че съм лекар и мога да го сторя.

Трябваше да я успокоя, както много пъти го бях правила. Вместо това, аз й казах, че Пол повече никога няма да се върне, че грешката е нейна и тя ще трябва да си плати, никой няма да може да я спаси този път, дори и чичо Били. Тя ме погледна така, както никога преди не го бе правила. Бе уплашена до смърт. Като престъпница. Започна отначало. Пак ме молеше да й върна Пол. Отвърнах й, че е мъртъв. Повторих го няколко пъти. Мъртъв. Мъртъв. Мъртъв. Опита се да се гушне у мен за утеха. Отблъснах я, ударих я силно един-два пъти. Тя се отдръпна, спъна се, падна, бръкна в чантичката си, извади бутилката с дайкири. Изпи го, хълцайки и тресейки се, а то се стичаше по брадичката й. После се появиха хапчетата. Тя изгълта пълни шепи, започна да ги разпилява. Но всяка секунда спираше и ме гледаше изпитателно. Молеше ме да я спра, както го бях правила толкова много пъти по-рано. Не го сторих. Тя се примъкна в спалнята ми, стискаше все още чантичката си — гола като змия, но с чантичка. Последвах я. Извади още нещо от чантичката. Пистолет. Мъничък, облицован със злато пистолет, който не бях виждала дотогава. „Това е новата ми играчка. Харесва ли ти? Получих го на едно шибано родео. Днес го употребих за първи път.“ После го насочи към мен, натисна спусъка. Бях сигурна, че ще умра, но аз не започнах да се моля, просто останах напълно спокойна, гледах я право в очите и казах: „Хайде давай. Пролей още невинна кръв. Изцапай се още, ти си ненужно парче боклук“.

— Тогава в очите й се появи най-странният израз. — „Извинявай, партньоре.“ — Допря пистолета до слепоочието си и дръпна спусъка. Аз просто стоях там и я погледах още известно време. Наблюдавах как изтича кръвта й, как душата я напусна. Чудех се накъде ли се е устремила. После повиках чичо Били. Той се погрижи за останалото.

— Гърдите ме боляха. Разбрах, че съм сдържала дъха си и го оставих да излезе. И това е всичко, скъпи мой. Краят. И началото. За нас.

Седна на леглото, приглади косата си, разкопча най-горното копче на роклята и се наведе напред.

— Сега съм пречистена. Свободна. Готова за теб, Алекс. Готова съм всичко да ти дам, да ти се отдам всецяло така, както не съм го правила с никого. Толкова дълго очаквах този миг, Алекс. Не предполагах, че някога ще настъпи. — Тя протегна ръка към мен.

Сега бе мой ред да стана и да закрача из стаята.

— Твърде много неща трябва да осмисля.

— Знам, скъпи, но разполагаме с толкова много време. С цялото време на света. Свободна съм вече.

— Свободна и богата. Никога не съм гледал на себе си като на пленник.

— О, ти няма да бъдеш. Наистина не съм наследница. Според завещанието на господин Белдинг всички пари трябва да останат в корпорацията.

— Докато — казах аз, — чичо Били се разпорежда с всичко, с начина, по който се отнася към теб, вероятно животът ти е станал прекалено луксозен.

— Не, не трябва да е така. Аз не се нуждая от него. Парите никога не са имали значение за мен — нито сами по себе си, нито заради нещата, които могат да купят. Това бе нейна работа. Когато разбрала коя е всъщност, направо полудяла, започнала да крещи на чичо Били, обвинила го, че я е обрал и заплашила да го даде под съд. Каква алчност — та тя вече имаше много повече, отколкото се нуждаеше. Тя дори се опита да ме накара да застана на нейна страна, но аз отказах. Това съвсем я ожесточи.