Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

Въобразих си, че го виждам в тъмнината да се усмихва, сигурен бях, че докосва гърлото си и се мръщи, сякаш му бе твърде трудно да говори.

След няколко километра той каза:

— Взехте ли някакво решение, докторе?

— За какво?

— За по-нататъшно разследване.

— Всичките ми въпроси получиха отговор, ако това ви интересува.

— Онова, което искам да знам, е, ще продължите ли да ровите и да разрушавате онова, което е останало от живота на една много болна млада жена?

— Е, чак пък живот.

— По-добър от всяка алтернатива. За нея ще се грижат добре. Ще бъде пазена. А и светът ще бъде опазен от нея.

— А какво ще стане, след като вие си отидете от този свят?

— Има хора, компетентни хора. Цял куп на разположение. Всичко вече е отработено.

— На разположение ли? Белдинг бе каубой, той нямаше такива хора. Но след като умря, нещата се промениха. Щом като никой не произвеждаше патенти, наложи се да назначите съзидателна сила, да реорганизирате корпоративната структура. Това направи „Магна“ по-уязвима към външни атаки — наложи ви се да направите по-солидна основата на вашата власт. Най-голямата крачка в тази посока бе осигуряването на контрол и над трите щерки на Белдинг. Как накарахте Шери да се откаже от заплахите, че ще ви съди?

— Твърде просто. Заведох я на обиколка в централния офис на корпорацията — нашият изследователски и развоен център, най-висшето от предприятията ни, свързани с високите технологии. Съобщих й, че ще бъда щастлив да се оттегля и да я оставя да ръководи всичко — тя би могла да бъде новия шеф на „Магна“, да носи отговорността за петдесет и петте хиляди служители, хилядите проекти. Самата мисъл я ужаси — тя не бе момиче от интелектуален тип, не можеше да се оправя с една чекова книжка. Избяга от сградата. Настигнах я и й предложих алтернатива.

— Пари.

— Повече, отколкото тя би била в състояние да похарчи за няколко живота.

— Сега е мъртва. Няма нужда повече да се плаща.

— Докторе, вие имате изключително наивна гледна точка за живота. Парите са средство. А корпорацията успя да оживее и ще оживее със или без мен, или когото и да е друг. Когато нещата добият определен размер, те се превръщат в постоянни. Човек може да изкопае езеро, но не и океан.

— Какъв е краят?

— Ритъм. Баланс. Всичко трябва да продължи да работи — определена екология, ако желаете.

След няколко минути.

— Не отговорихте на въпроса ми, докторе.

— Повече нищо няма да разравям. Какъв смисъл би имало?

— Добре. Ами вашият приятел — детективът?

— Той е реалист.

— Това е добре за него.

— Вие все пак ще ме убиете ли? Ще накарате ли Хюмъл да си свърши работата?

Той се засмя.

— Разбира се, не. Колко удивително, че все още имате такова мнение за мен. Не, докторе, не се намирате в опасност. Какъв смисъл би имало?

— Един ми е известен — семейните ви тайни.

— Последовател на Сийман Крос? Още една книга?

Отново смях. Превърна се в кашлица. След няколко километра се появи ранчото, съвършено и нереално като филмов декор.

— Като стана дума за Роял Хюмъл бих искал да знаете нещо. Той повече няма да работи в управлението по сигурността. Вашият коментар по повод смъртта на Линда ме накара да се позамисля — удивително какво може да направи неопитният поглед към миналото. Роял и Виктор бяха професионалисти. Нещастни случаи не би трябвало да стават при професионалистите. В най-добрия случай, те са проявили немарливост. В най-лошия… Дарихте ме с проникновение на стари години, докторе. Затова съм ви дълбоко задължен.

— Само теоретизирах, Видал. Не желая ничия кръв да тежи на съвестта ми, дори и тази на Хюмъл.

— О, за бога, ще престанете ли да бъдете мелодраматичен, млади човече! Ничия кръв не е заложена на карта. Роял просто има нова работа. Ще чисти курниците на пиленцата ни. Всеки ден трябва да изравя по няколко тона гуано. Той вече поостаря, кръвното му е много високо, но ще се справи.

— Ами ако откаже?

— О, няма да го стори.

Насочи колата към празната кошара.

— Вие дадохте снимката на мълчаливия партньор на Круз. Момичетата са били снимани ето там.

— Забележителни неща може да изрови човек от старите тавани.

— Защо? Защо допуснахте Круз да продължи толкова време?

— Доскоро смятах, че така помага на Шарън — помага и на двете. Той бе чаровник, притежаваше дар слово.

— Но изсмукваше пари от сестра ви, преди да срещне Шарън. Двайсет години шантаж и игра със съзнанието.

Остави бъгито да работи на празен ход и ме погледна. Целият чар бе изчезнал. Забелязах същата ледена суровост в очите му, която току-що бях открил в тези на Шарън. Гени… Колективното подсъзнание…