Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

Хвърлих поглед към планината. Сега видях само камък и пясъци. Играта на светлина и сянката на мъртвата повърхност.

Всички спомени са унищожени.

По заповед на Видал.

Върнах се на терасата.

Той ядеше настървено — кобра с безукорни маниери. Нахвърляше се върху храната, режеше я на малки хапки, смилаше я на пюре и чак тогава я поглъщаше. Сервитьорът, използвайки хаванче и чукало от необработен камък, бе спретнал трапеза, на която доминираше пюре от авокадо. Салата от див, пресен и маринован лук. Домашно приготвени пшеничени питки, прясно разбито масло, котлети от риба меч на скара, шест вида салца, свинска рибица, задушена в сладък, пикантен сос. Шардоне и „Пино Ноар“, за които той си направи труда да ме уведоми, че са с деклариран географски район от винарната в Сонома, управлявана от „Магна“ за нейна собствена консумация.

Няколко пъти го видях да се мръщи като преглъща. Замислих се до каква степен удоволствието му се състоеше в дегустирането и до каква във факта, че устата му все още можеше да действа.

Той прие втора порция свинско, преди да забележи недокоснатата ми храна.

— Не е ли по вкуса ви, докторе?

— Предпочитам да слушам, отколкото да се храня.

Усмивка. Кубчета. Пюре. Робот в човешки образ.

— Къде се намираме? — попитах. — В Мексико ли?

— Мексико е състояние на духа. Един мъдър човек го бе казал, макар че да пукна, ако мога да се сетя кой — вероятно Дороти Паркър. Тя беше духовита.

Рязане, дъвкане. Гълтане.

— Защо Шарън се самоуби? — попитах аз.

Той свали вилицата си.

— Това е последния въпрос, докторе. Нека да вървим по хронологичен ред.

— Давайте.

Отпи глътка вино, намръщи се, задави се, продължи да се храни, пийна още малко. Погледнах към пустинята, която притъмняваше към червеникавокафяво. Нито звук, нито птичка в небесата. Може би животните чувстваха нещо.

Накрая той бутна чинията настрана и почука с вилица по масата. Появи се мексиканският сервитьор заедно с две пълни чернокоси жени с дълги кафяви рокли. Видал нареди нещо на испански. Масата бе разчистена и на всеки от нас бе поднесена оловна купа със зелен сладолед.

Опитах го. Сладък до насита.

— Кактус — рече Видал. — Съвсем истински.

Десертът му отне много време. Сервитьорът поднесе кафе с дъх на анасон. Видал му благодари, освободи го и лекичко докосна устните си.

— В хронологичен ред — напомних му аз. — Защо не започнем от Юлайлий и Кейбъл Джонсън?

Той кимна.

— Какво ви е известно за тях?

— Тя била едно от момичетата за парти на Белдинг, а той мошеник от класа. Двойка измамници от малкия град, опитали да се прославят в Холивуд. Но не и крупни търговци на наркотици.

— Линда — винаги така съм я знаел — бе изключително създание. Нешлифован диамант, но с невероятно привличане — онова непостижимо качество, което не може да бъде купено на никаква цена. В онези времена бяхме заобиколени от красавици, но тя се открояваше, защото бе различна от останалите — не така цинична, определено податлива на чуждо влияние.

— Пасивност?

— Предполагам, някой с вашата професия би определил това като недостатък. За мен бе сговорчивост на характера, чувствах, че тя бе жената, която би помогнала на Леланд.

— Как да му помогне?

— Да се превърне в мъж. Леланд не разбираше жените. Той се вцепеняваше в тяхно присъствие, не можеше… да се изяви. Бе прекалено интелигентен, за да не види иронията — цялото това богатство и власт, най-желаният ерген в страната, а все още девствен на четирийсет. Знаех, че никога не би могъл да реши проблема сам. Върху плещите ми падна бремето да му намеря… гид. Обясних на Линда положението. Бе податлива, затова уредих те двамата да се съберат. Тя бе нещо повече от момиче за парти.

— Сексуални услуги срещу заплащане. Звучи малко по-различно.

Той не позволи да му противореча.

— Всяко нещо си има цена, докторе. Преди трийсет години тя просто вършеше онова, което сексуалният сурогат би могъл да направи днес.

— Вие не сте я избрали само заради личността й.

— Тя бе красива. Имаше вероятност да го стимулира.

— Не това исках да кажа.

— О? — Той отпи от кафето. — Изстинало е. — Чукна три пъти с лъжичката по масата. Сервитьорът донесе нова кана.

Той отпи от димящата течност. Приличаше на човек, комуто са сипали киселина в гърлото. Минаха няколко секунди, преди да се опита да проговори отново, а когато го стори, трябваше да се наведа напред, за да го чувам.