Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

Миг по-късно се издигнахме с тласък, който ме завъртя и смачка като мека топка. Хеликоптерът се наклони, после отново набра височина, стана стабилен.

Установихме се на средна височина.

Отново се сетих за това как Сийман Крос се бе гмурнал от известността към смъртта. Изчезнали записки от обществен склад в подземие. Конфискуване на книги. Затвор, изнасилване. Глава във фурната.

„Ако си прав дори само за една десета от това, имаме си работа с хора, които имат много дълги ръце…“

Хеликоптерът продължаваше да набира височина.

Надмогнах треперенето. Въобразих си, че това е само едно пътуване с влакчето на ужасите в Дисниленд.

Високо, високо и далече.

Пътувахме повече от два часа според бавното ми темпо на броене, когато се появиха нови насечени шумове от радиото. Почувствах, че хеликоптерът рязко снижи височина.

Пак пелтечене по радиото. Успях да разшифровам една дума: „Разбрано“.

Започнахме да се приземяваме. Спомних си прочетеното някъде, че хеликоптерите се движели със средна скорост между 90 и 125 възела. Ако броенето ми е било почти вярно, това означаваше, че пътешествието е било на около четири-петстотин километра. Направих мислена окръжност с център Ел Ей, а Фресно и Мексико разположени в диаметрална противоположност — на север — юг, а по другата ос Колорадската пустиня и Тихия океан. В три от посоките изобилстваше от пустини.

Ново рязко пропадане. Няколко мига по-късно допряхме твърда земя.

— Плавно — рече Хюмъл.

Усетих горещия, миришещ на мента дъх почти веднага, чух го да сумти, докато освобождава предпазния колан.

— Хареса ли ти пътуването, синко?

— Не беше лошо — казах с нечий чужд глас — някакъв меден трептящ тенор. — Само дето мразя да се местя.

Той изхихика, хвана ме за ръка, насочи ме към изхода на хеликоптера и после надолу.

Няколко пъти се препънах. Хюмъл ме подкрепяше изправен и в движение, без да нарушава ритъма. Старата стегната походка, която вероятно бе прилагал на хиляди пияници от Вегас. Вървяхме, докато преброих до четиристотин. Въздухът бе много топъл, много сух. Неподвижен.

— Стой тук — каза той и чух отдалечаващия се тропот от двойно подкованите му ботуши, после нищо.

Стоях там без охрана. Броих до триста. После нови триста.

Десет минути. Оставен на самоориентацията ми.

След пет минути се зачудих дали въобще ще се върне. Още три и вече започнах да се надявам, че ще се върне.

Би било връх на глупостта, ако бе избягал. Опитах се да си представя къде съм — на ръба на някоя бездна? Мишена в някое стрелбище?

Или просто пуснат в центъра на пустинята, луксозно опакован подарък за скорпиони и отровни насекоми. Сетих се за некролога на Доналд Нюрат… неизяснени обстоятелства по време на почивка в Мексико.

Може би Хюмъл блъфираше. Реших да се раздвижа. Стиснах палци неуверено. С единия крак бях върху минно поле, неподвижността бе доживотната ми присъда. Стоях неподвижно, броях, потях се. Накрая направих с усилие една крачка напред — бебешка стъпка. „Мамо, мога ли? Моля те?“

Твърда земя. Нямаше взрив.

Нова стъпка. Започнах да опипвам с крак една грапавина — не открих фитили. Продължих опипом напред, когато чух вой на сирена някъде зад мен.

Тръгване и спиране. Приближаващи се стъпки.

— Добре си потанцувал, синко. Бихме могли да изчакаме дъжда.

Сложи ме в бъгито. Имаше обикновени седалки и липсваше покрив. Пътувахме под изгарящото слънце някъде около петнайсет минути. Изведе ме от бъгито, минахме през въртяща се врата в сграда с климатична инсталация. Преминахме още три врати, които се отваряха след серия прещраквания, после завихме рязко надясно, изминахме още трийсет крачки и влязохме в помещение, което миришеше на дезинфектанти.

— Отпусни се и никой няма да ти причини зло — каза той.

Смесиха се множество стъпки. Сваляне на белезниците. Няколко чифта ръце опипаха ръцете и краката ми, разчорлиха косата ми, извиха назад главата ми. Нечии пръсти изпълниха устата ми, бръкнаха под езика. Задавих се.

Свалиха дрехите ми. Ръцете претърсиха цялото ми тяло, разбъркаха косата ми, бръкнаха под мишниците, в аналното отверстие — сръчно, бързо, без намек за скверен интерес. После отново ме облякоха. И всичко това стана в рамките на две минути.

Преведоха ме през още две врати. Настаниха ме на голям, дълбок стол — кожен, с ухание на танин.

Вратата се затвори.

Когато успях да смъкна превръзката от очите си, те вече си бяха отишли.