Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

— В какъв смисъл се влошиха?

— Тя започна да… прави тийнейджърски неща.

— Да бяга ли?

— Изчезваше. За по няколко дни — без предупреждение. Изпращах Рами да я търси, но той рядко я откриваше. После изневиделица се появяваше, пълзяща, обикновено посред нощ, цялата раздърпана, кална, плачеща, обещаваше повече никога да не се повтаря. Но винаги бе едно и също.

— Казваше ли къде е била?

— О, на следващата сутрин бе като дива, разказваше ужасяващи истории, с цел да ме накара да страдам — пресичала моста и ходела в квартала на цветнокожите, такива работи. Не знаех на какво да вярвам, макар че въобще не ми се искаше да вярвам на нищо. По-късно, когато бе достатъчно голяма, за да шофира сама, взимаше някоя от моите коли и изчезваше. Седмици по-късно, когато започваха да идват сметките от кредитните карти и билетите от пътуванията, разбирах къде се е движила — Джорджия, Индиана, някакви тъпи малки градчета, за които никога не бях чувала. Какво правеше там, само господ знаеше. Веднъж отиде до Марди Грас и се върна боядисана в зелено. Накрая отнех шофьорските й права, когато разби любимата ми кола — прекрасно старо „Бентли“, боядисано в лилаво, със скосени прозорци. Подарък от Хенри за десетгодишнината ни. Тя го вкарала в океана, зарязала го така и си заминала. Но винаги успяваше да намери чифт ключове и да изчезне.

По един или друг начин Шери щеше да триумфира.

Сега вече усмивката липсваше.

Сетих се, че Дел ми бе казал за следите от игла и попитах:

— Кога започна да употребява наркотици?

— На тринайсет. Пол й бе предписал успокоителни.

— Той не бе доктор по медицина и нямаше право да издава рецепти.

Тя повдигна безучастно рамене.

— Той й достави тези наркотици. Успокоителни по предписание.

— Ами уличните наркотици?

— Не знам. Предполагам. Защо не? Нищо не можеше да я спре да си прави каквото поиска.

— През този период колко често се виждаше с Круз?

— Когато тя решаваше. Той ми пращаше сметки, дори и да не беше ходила.

— Какъв бе официалният график?

— Без промяна — четири сеанса на седмица.

— Някога разпитахте ли го? Защо след толкова години лечение няма подобрение при нея?

— Той… При него достъпът бе много труден. Когато накрая повдигнах този въпрос, той се вбеси, каза, че тя била непоправимо извратена, никога нямало да стане нормална, щяла цял живот да се нуждае от лечение, просто за поддържане. И че грешката била моя — прекалено дълго съм чакала, преди да я заведа. Не можело да се очаква да вкарам каруца в сервиза, а да излезе „Ролс Ройс“ след ремонта. После отново започна да ме притиска да отида на преглед. Положението й непрекъснато се влошаваше. Той успя да ме пречупи. Съгласих се да разговарям с него.

— За какво?

— Обичайните глупости. Искаше да узнае за моето детство, сънувам ли през нощта, защо съм се омъжила за Хенри. Как нещата са ме карали да се чувствам. Той винаги говореше тихо и с монотонен глас, имаше светещи дрънкулки из офиса — малки играчки, които се движеха напред-назад. Правел го е и на партита. На бала на фондацията „Планирано родителство“ той накара някои хора да квакат като патки за развлечение. Реших да не му се оставям. Бе доста трудно — гласът му бе като горещо мляко. Но продължих да се боря. Казах, че няма никаква връзка със състоянието на Шери. Той продължаваше да ме притиска. Накрая не издържах и му съобщих, че само си губи времето, та тя дори не бе мое дете, бе продукт на гените на някоя повлекана. Това го накара да престане да дълбае и ме погледна странно.

Тя въздъхна и затвори очи.

— Сърцето ми потъваше. Опитвах се да се съпротивлявам. Бях му казала прекалено много. Дадох му точно това, от което се нуждаеше, за да ме изсмуче напълно.

— Не бяхте ли споделила с него, че тя е осиновена?

— Не бях казала на никого от деня… в който я получих.

— Как реагира на откритието той?

— Счупи лулата си на две. Удари с юмрук по бюрото. Хвана ме за раменете и здраво ме разтърси. Каза, съм губила времето му през всичките години и жестоко съм съсипала Шери. Каза, че не ме било грижа за нея и съм била ужасна майка — егоистична личност. Начинът ми на общуване бил перверзен. Потайността ми била причина тя да бъде онова, което бе! Продължаваше да говори по този начин, нахвърляше се върху мен! Бях обляна в сълзи, опитах се да напусна кабинета, но той бе застанал на вратата и ме спираше, продължаваше да ме обсипва с ругатни. Заплаших го, че ще закрещя. Той се усмихна и ми каза да започвам, но до следващия ден всички в Палм Бийч щели да узнаят и Шери щяла да разбере. Щом изляза от кабинета, той щял да й се обади и да я уведоми как съм я лъгала. Направо ме разби. Знаех, че това щеше да прелее чашата на отношенията ни. Помолих го да не й казва, молех го да има милост. Той се усмихна, върна се до бюрото си и запали следващата лула. Просто седеше там, пуфкаше и ме гледаше, сякаш бях някакъв боклук. Хълцах като бебе. Накрая каза, че ще размисли, при условие че отсега нататък ще бъда напълно честна — напълно искрена. Аз… аз му разказах всичко.