Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

— Какво точно му казахте?

— Че бащата е неизвестен, а майката — повлекана, която си е въобразявала, че е актриса. Че е умряла скоро след раждането на бебето.

— Продължихте да криете за Шарън?

— Да.

— Не се ли безпокояхте, че Шери ще му каже?

— Как би могла да му съобщи нещо, което не знае? То бе вън от съзнанието й. Сигурна съм, защото тя никога дума не каза по въпроса, а когато се разбеснееше ми говореше всякакви неща.

— Ами ако е имала възможност да надникне в старите издания на „Синята книга“?

Поклати глава.

— Тя не обичаше книгите, не четеше, никога не успя да се научи да чете добре. Някакъв блокаж в мозъка, който преподавателите не успяха да преодолеят.

— Но все пак Круз е разбрал. Как?

— Нямам представа.

Аз пък имах: в колежа той забелязва бившата си пациентка. Установил все пак, че не е тя, а нейно копие, огледално изображение…

— Той ме шантажираше дълго време, чудовището. Надявам се да се гърчи на дъното на ада.

— Защо братът Били не уреди вместо вас този проблем?

— Не… знам. Казах на Били. Той винаги настояваше да бъда търпелива.

Отвърна поглед от мен. Сипах й още мартини, но не го изпи. Само държеше чашата и внимаваше да не я разлее. Очите й се затвориха, а дишането й бе на пресекулки. Търпението на хрътката, което нямаше дълго да трае. Формулирах следващия си въпрос с максимална точност, когато вратата с трясък се отвори.

Двама мъже нахлуха в слънчевата стая. Първият бе Сирил Трап, облечен с бяло поло, стегнати джинси, високи ботуши и черно яке с надпис „Само за членове“. Небрежната калифорнийска мода, нарушена само от напрежението на лицето му и високо вдигнатия син пистолет в дясната ръка.

Вторият мъж държеше ръцете си в джобовете, докато разглеждаше помещението с набитото око на опитен шеф. По-възрастен — в средата на шейсетте, висок и едър — огромни кости с твърда сланина по тях. Носеше цветен каубойски костюм от еленова кожа, кафява копринена риза, тънка вратовръзка с огромна игла от опушен топаз, млечнокафяви ботуши от гущер и широкопола каубойска шапка. Тенът на кожата му си отиваше с цвета на ботушите. Бе поне с петнайсет килограма по-тежък от Трап, но със същата квадратна челюст и тънки устни. Очите му се впиха в мен. Погледът му бе като на натуралист, изследващ някакво рядко, но противно същество.

— Господин Хюмъл, как вървят работите във Вегас?

Той не отговори, само раздвижи челюстта си, както го правят хората с протези.

— Млъквай — рече Трап, с насочен към лицето ми пистолет. — Сложи ръцете си на тила и не мърдай!

— Това ваши приятели ли са? — попитах Хоуп Блелък.

Тя поклати отрицателно глава. Очите й бяха изпълнени с ужас.

— Тук сме, за да ви помогнем, гус’жо — рече Хюмъл. Гласът му бе суховат бас профундо, станал дрезгав от цигари, алкохол и пустинния въздух.

Влезе Рами в безупречен черен шевиот и колосана бяла риза.

— Няма проблем, мадам. Всичко е наред. — Погледна към мен със спотаена ярост и вече знаех кой бе повикал разбойническия отряд.

Трап пристъпи напред и размаха пистолета.

— Сложи онези ръце на тила.

Не се завтекох да му правя удоволствие и оръжието бе силно притиснато под носа ми.

Хоуп Блелък изохка. Рами застана до нея.

Трап попреигра малко с оръжието. Станах кривоглед от взиране в целия този метал. Рефлективно се стегнах. Трап натисна по-яко.

— Не прекалявай, синко.

— Чудесно, чичо Рой.

Хоуп Блелък се разтрепери.

— Успокой се, С. Т. — рече Хюмъл и ме потупа по врата. Допирът ме притесни повече отколкото натиска от оръжието. — Затвори си очите, синко — заповяда той, а аз се подчиних. Натискът от револвера бе заменен с нещо стегнато и еластично около главата ми. Очите ми бяха толкова силно притиснати, че не можех да ги отворя. Силни ръце ме подхванаха под мишниците. Вдигнат бях така, че само върха на обувките ми допираше пода. Издухаха ме напред като ветрило при ураган.

Къщата се оказа прекалено голяма. Влачиха ме дълго време, преди да чуя отваряне на врата. Усетих горещ полъх в лицето.

Трап започна да се смее.

— Какво? — попита чичо му, удължавайки думата на две срички.

— Как се добрахме до този шут. Шибаният иконом го стори.

Претърсиха ме, конфискуваха часовника, ключовете и паспорта ми, напъхаха ме в колата.

— Заповядай, синко — каза Хюмъл и ме настани на задната седалка, като ми свали белезниците. Затръшна вратата. Потеглихме — шумът от двигателя бе глух, сякаш имах тампони в ушите.