Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

Отместих малко превръзката и се огледах: затъмнени стъкла, през които влизаше само лъч светлина. Задното отделение направо бе запечатано с черно стъкло. Облицовката бе от черна пластмаса — твърди седалки, найлон върху пода, платнен покрив. Не можех да разпозная модела. Приличаше на евтин американски седан за средната класа — додж, форд или олдсмобил, но малко променен, без ръкохватки на вратата. Без пепелници или колани. С една дума, никакви метални части.

Прокарах ръка по вратите, опитвайки се да намеря някаква скрита брава. Нищо. Твърдата повърхност не откликна. Затворът „Сан Куентин“ на колела.

Свалих превръзката. Беше от висококачествен черен ластик, без етикет. Бях се изпотил от страх. Чух скърцане на пясък, приглушено, както при стартирането на двигателя. Звуконепроницаемо купе.

Притиснах лице към прозореца, видях само отражението си в затъмненото стъкло. Не харесах вида си.

Набрахме скорост. Почувствах го, както се усеща ускорението в асансьор. Разбъркване на стомашния сок. Откъснат от света, можех единствено да се вслушвам в собствения си страх.

Внезапен завой ме накара да се срутя на седалката. Когато колата пое направо, ритнах с крак вратата, после я ритнах още по-силно с хватка от карате. Не поддаде. Започнах да удрям по прозорците, докато не ме заболяха ръцете. Опитах със страничните прегради. Не помръднаха.

Тогава разбрах, че ще остана там, докато те желаеха. Усетих напрежение в гръдния кош. Какъвто и шум от движението по пътя да бе преминал през звукоизолацията, той щеше да бъде заглушен от ударите на сърцето ми.

Те бяха ограбили сетивата ми. Разрешението на проблема бе във възвръщане на ориентацията. Започнах да търся опорни точки в съзнанието си — единственото, което ми оставаше бе времето. Но нямах часовник.

Започнах да броя. Сто и едно. Сто и две. Настаних се удобно.

След около четирийсет и пет минути колата спря. Вратата се отвори. Хюмъл се наведе ниско и се пъхна вътре. Носеше огледални слънчеви очила и държеше хромиран „Колт“, калибър 45, с дълга цев.

Настилката зад него бе циментова. Миришеше на боя. Подуших и автомобили.

Той вдигна другата си ръка и разкопча колана си.

— Време за разходка, синко. Пак ще ти слагам белезници. Наведи се.

Дори не спомена, че съм свалил превръзката. Бях я напъхал зад седалката. Направих каквото пожела, като послушен затворник. Надявах се, че подчинението ще ми купи привилегията да виждам. Но в мига, когато ръцете ми бяха сложени в пранги, дойде ред на лентата.

— Накъде сме тръгнали? — попитах аз. Глупав въпрос. Резултат от моята безпомощност.

— На път. Хайде.

Една врата се затръшна. Гласът на Трап каза: „Хайде да преместим тази костенурка“. Развеселен. Само след миг подуших „Арамис“, чух бръмченето на гласа му в ухото ми.

— Стори го шибаният иконом. И това, ако не е духач, а педи?

— Цъ, цъ — казах аз. — Лош език за един прероден.

Внезапна писукаща болка в ухото ми. Перване с пръст.

— Затвори тая ши…

— С. Т. — рече Хюмъл.

— Е, добре де.

Двоен захват. Кънтящи стъпки. Миризмите от автомобил — по-силни.

Подземен паркинг.

Двайсет и две крачки. Затваряне с плъзгане. Щрак. Стръмно изкачване. Още едно затваряне. Вън на жегата, вонята на бензин бе толкова силна, че можех да я вкуся.

Пак цимент. Шумно свистене, ставащо по-силно. Много силно. Бензин… Не, нещо по-остро. Миризма на летище. Авиационно гориво. Талази студен въздух порят горещината.

Витла. Бавно, пухтящо набиране на скорост. Перка на хеликоптер.

Влачеха ме напред. Сетих се за Сийман Крос, возен с превръзка през очите до писта за приземяване, на около час път от Ел Ей. Полет до замъка на Леланд Белдинг. Някъде из пустинята.

Шумът от ротора стана заглушителен, лазеше ми по нервите, разсея мислите ми. Турбулентни талази обвеяха лицето ми, залепиха дрехите за тялото ми.

— Тук има стълба — викаше Хюмъл, натискайки ме под лакътя, бутна ме, вдигна ме. — Стъпи нависоко, синко. Ето, така — добре.

Изкачване. Едно стъпало, второ… Майчице, да не би аз… Половин дузина стъпала и още има.

— Продължавай напред — каза Хюмъл. — Сега спри. Сложи напред единия си крак. Браво. — Ръка на главата ми, натиск надолу. — Наведи се, синко.

Настани ме на сгъваемо столче, сложи ми колана. Затръшване на врата. Ушите ми забучаха. Нивото на шума спадна малко, но пак си остана високо. Чух звук от радио. Нов глас отпред. Мъжки, стегнат по военному. Каза нещо на Хюмъл. Хюмъл отговори. Планиране. Думите им бяха заглушени от ротора.