Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

— Като сестра ви ли? Това, което вече сторихте, не е ли достатъчно?

— Не, грешите — но вие сте видели само част от картината.

— А ще ми я покажете ли цялата?

— Да. — Кашляне. — Но трябва да обещаете, че ще престанете да се ровите, ще оставите нещата в покой.

— Защо да се преструваме, че имам избор? Ако не ви дам онова, което желаете, винаги бихте могли да ме унищожите. Както направихте със Сийман Крос, Юлайлий и Кейбъл Джонсън, Доналд Нюрат, семейство Круз.

Той бе удивен.

— И вие вярвате, че аз съм унищожил всички тези хора?

— Вие или „Магна“ — какво значение има?

— А, значи корпоративна Америка като превъплъщение на Сатаната.

— Конкретно тази корпорация.

Смехът му бе немощен и задъхан.

— Докторе, дори да имах интерес да ви… унищожа, не бих го направил. Вие притежавате определена… аура на благоприличие.

— О, така ли?

— О, да. Някой ви обича. Красив и мил човек, скъп и за двама ни.

Не достатъчно скъп, за да се спре пред унищожаване на личността й.

— Видях този човек да разговаря с вас на партито. Тя искаше нещо от вас. Какво?

Бледите очи се затвориха. Притисна с пръсти слепоочията си.

Аз допълних:

— От Холмби Хилс до Уилоу Глен. Петстотин долара месечно в плик без обратен адрес. Не ми звучи да ви е била чак толкова скъпа.

Той отвори очи.

— Петстотин? Така ли ви каза Хелън? — Отново хрипкав смях; плъзна стола си назад, сложи крака върху бюрото. Носеше черен клин от рипсена коприна и три четвърти чорапи от агнешка вълна — шотландско каре. Подметките на обувките бяха лъснати, сякаш никога не бяха докосвали земята.

— Е, добре — каза той. — Стига празни приказки. Кажете ми, какво си мислите, че знаете — ще се опитам да поправя грешките.

— Което означава, че ще се опитате да разберете до каква степен бих могъл да ви навредя, за да вземете съответните мерки.

— Разбирам, докторе, защо го възприемате по този начин. Но всъщност ще ви дам цялостната картина, така че да не ви се налага да причинявате неприятности.

Мълчание.

— Ако предложението ми не ви устройва, ще наредя да ви върнат обратно.

— Какви са шансовете ми да пристигна жив?

— Стопроцентови. Ако няма божия намеса.

— Или ако „Магна Корпорейшън“ не се направи на господ.

Той се засмя.

— Ще се постарая да го запомня. Е, докторе, какво става? Изборът е ваш.

Бях оставен на неговото благоволение.

— Е, добре. Започвайте, господин Видал.

— Отлично. Да го направим като джентълмени по време на вечеря. — Той натисна копче в предната част на бюрото. Оръжейната витрина се завъртя и откри проход с размерите на врата за килер. Озовахме се в продълговат покрит вътрешен двор. Подът бе облицован с теракота. Буйна растителност с дебели стволове, засадена в глазирани кашпи бе обвила вейки около колоните, които поддържаха покрива. Огромна кръгла маса бе покрита със светлосиня дамаска и бе сервирана за двама: керамични чинии, стоманеносиви прибори, кристални чаши със столчета, фруктиера. Той предварително е бил сигурен какъв ще бъде моят „избор“.

Незабелязано се появи сервитьор мексиканец, който поднесе стола ми. Минах покрай него, пресякох двора и излязох на чист въздух. Положението на слънцето подсказваше, че настъпва мрак, но жегата бе като по пладне.

Пристъпих назад, за да мога да обхвана цялата сграда: дълга, ниска, едноетажна, стените имитираха кирпич, прозорците бяха обрамчени със същото сиво-кафяво дърво, като колоните. Алеи, застлани с плочи, прорязваха обширна поляна, оградена с жълта гардения. Извън тревата имаше само напукана кал и празна кошара за коне. След кошарата още прах — с километри, монотонност с цвят на бисквити, прекъсвана спорадично от шубраци алое и ниски дръвчета, оцветена от няколко сенки на ясенови дървета.

Върнах се към източника на сенките: гранитни планини. Магически, с тъмна повърхност и остри като нож, устремили се към сапфиреното небе. Планини като от цветна картичка, вероятно са се сторили перфектни за фон на фотографа.

Взорът ми се люшна по-надолу към определено място в ливадата, търсейки дървена градинска пейка. Нищо. Но споменът ми все пак успя да разположи някак си една скамейка.

Подходяща за снимка.

Две момиченца в каубойски костюмчета, които ядат сладолед.

Погледнах назад към Видал. Той вече бе седнал, нагласяваше салфетката и даваше нареждане на сервитьора, докато се пълнеше чашата му с вино.

Сервитьорът се засмя, напълни моята чаша и напусна.

Бившият Били Сводника бе подпрял ръка на моя стол.