Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

Стаята бе голяма, мрачна. Върху грубия чамов под бяха постлани шарени индиански черги. От напречната греда на тавана висеше огромен като локомотивно колело полюлей с медни вериги. Картини с уморени каубои в естествена големина и рамки с бронзови орнаменти. В средата на помещението имаше огромно бюро със струговани крака. Зад него се издигаше витрина с кремъклийки и инкрустирани оръжия.

Зад бюрото седеше Били Видал, светлоок, с квадратна челюст, набръчкан. Тенът му — като на силен чай, не подхождаше на увисналата кожа на врата, която бе като слонова кост. Облечен бе с пуловер от кашмир. Босът на „Магна“ не притежаваше каубойски атрибути. Имаше лустрото на човек от Палм Бийч, подходящо за турнир по голф. Бе подпрял ръце върху бюрото. Ноктите му бяха с маникюр, по бебешки гладки.

— Доктор Делауер, благодаря ви, че дойдохте.

Гласът му не подхождаше на вида му — хрипкаво, тъничко грачене.

Нищо не отвърнах.

Той гледаше право към мен, задържа взора си за малко и рече:

— Ледовете се разчупиха. — Последните му думи заглъхнаха. Той се покашля и продължи с ларингитен шепот. — Извинете, ако сме ви причинили някакво неудобство. Просто нямаше друг начин.

— Друг начин за какво?

— Да организираме разговор с вас.

— Трябваше само да помолите.

Той поклати глава.

— Проблемът бе в липсата на време. Досега не бях сигурен, че би било разумно да се срещнем. Обсъждам проблема, откакто започнахте да задавате въпроси. — Закашля се, почука адамовата си ябълка. — Но днес, когато посетихте сестра ми, вие взехте решението вместо мен. Нещата трябва да се вършат бързо и внимателно. И така, още веднъж ви се извинявам за начина, по който бяхте доведен тук. Надявам се да го забравим и да продължим нататък.

Все още чувствах ожулването от белезниците около китките, сетих се за пътуването с хеликоптера, смразяващия страх, докато чаках Хюмъл, пръстите в ануса ми.

„Добре си потанцувал, синко.“ — Знаех, че яростта ще ме направи слаб, ако я оставех да вземе надмощие.

— Да продължим към какво? — попитах с усмивка.

— Към нашата дискусия.

— За какво?

— Моля ви, докторе — проскърца той. — Да не губим ценно време.

— Много сте зает, нали?

— Твърде много.

Отново ме прецени с поглед. Взорът му не се отклони от мен, но очите му се разфокусираха и усетих, че се е отнесъл другаде.

— Преди трийсет години имах възможността да присъствам на ядрен опит, проведен съвместно от „Магна Корпорейшън“ и армията на САЩ. Тържествено събитие, само по специална покана в пустинята Невада. Прекарахме нощта в Лас Вегас, направихме си чудесен купон и тръгнахме призори. Бомбата избухна на зазоряване. Но нещо не стана както трябва: внезапна промяна във въздушните течения и всички бяхме изложени на радиоактивен прах. Военните казаха, че вероятността от зараза е съвсем малка. Никой не се замисли много, допреди петнайсет години, когато се появи ракът. Три четвърти от присъствалите в онази сутрин са мъртви. Няколко от останалите са неизлечимо болни. И за мен е въпрос на време.

Разгледах внимателно добре охраненото му лице, целия онзи блестящ бронзов загар.

— Изглеждате на по-здрав от мен.

— А гласът ми звучи ли като здрав?

Не отговорих.

— Всъщност аз съм здрав. За момента. Нисък холестерин, отлично ниво мазнини, сърце като часовник. Миналата година изрязаха няколко бучки от хранопровода ми. — Той дръпна яката на сбръчкания си врат, показа се розов, зараснал разрез. — Нежна кожа, заболях от псориазис. Препоръчвате ли ми пластична операция?

— Това трябва сам да решите.

— Взел съм решение, но звучи толкова глупаво и надуто. Ракът е ограничен. По ирония на съдбата терапията включва облъчване. Не че лечението оказа някакво влияние върху останалите.

Той оправи яката си. Потупа адамовата ябълка.

— Ами Белдинг? Той облъчен ли бе?

Усмихна и поклати глава.

— Леланд бе предпазен. Както винаги.

Все така усмихнат, той отвори едно чекмедже в бюрото, извади някакъв спрей и пръсна в гърлото си. Пое дълбоко въздух, наклони стола и се усмихна широко.

— Какво искахте да обсъдим?

— Неща, които изглежда ви интересуват. Ще задоволя любопитството ви, при условие че престанете да се ровите. Знам, че намеренията ви са почтени, но не си давате сметка колко разрушителни биха могли да станат.

— Не виждам как бих могъл да добавя нещо към унищожението, което вече е станало.

— Доктор Делауер, искам да напусна този свят със съзнанието, че съм сторил всичко за доброто на определени личности.