Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

Още няколко хиляди километра.

— В дома ви в Рим.

— Ателието ми. Хенри ми го подари, когато учех рисуване. На път за Рим предприехме голямо пътешествие — Лондон, Париж, Монте Карло, Гщаад, Виена. Купих й детски комплект за пътуване, да подхожда на моя, напълних гардероба й с дрехи. Можеше да бъде толкова сладка и чаровна, когато пожелаеше. Красива и отровна, точно като кралството. Исках да й покажа по-добрите неща в живота.

— За да компенсирате произхода й.

— Да. Не желаех да я виждам непоправима. Обичах я!

— Как премина пътешествието?

Не ми отговори.

— През цялото това време някога замислихте ли се пак да ги съберете с Шарън?

— То… идваше ми наум. Но не знаех как да го направя. Не мислех, че това бе най-доброто… Не ме гледайте така! Правех онова, което предполагах, че е най-правилно!

— Някога сетихте ли се за Шарън? Как ли се е справяла?

— Били ми докладваше. Тя бе добре, всичко беше наред. Те бяха сладки хора.

— Те и сега са. И свършиха много добра работа, като я отгледаха, решавайки сами как трябва да постъпват. Но вие наистина ли очаквахте от тях да се справят?

— Да, очаквах. Разбира се, че очаквах. За каква ме взимате! Тя преуспяваше! За нея това бе най-добрия шанс.

Майонеза от буркан. Прозорци с восъчна хартия. Казах на глас:

— До миналата седмица.

— Аз… аз не знаех за това.

— Не, сигурен съм, че не сте могли да знаете. Нека се върнем към Шери. При така създалите се социални проблеми, как се справяше тя с училището?

— За три години смени десет училища. После наехме частни учители.

— Кога за първи път я заведохте при Круз?

Тя погледна към празната си чаша. Налях й два пръста.

— На колко години бе, когато той започна да я лекува?

— На десет.

— Защо преди това не бяхте потърсили помощ?

— Мислех, че ще мога сама да се справя.

— Какво ви накара да промените мнението си?

— Тя… нарани още едно дете на парти по случай рождения му ден.

— Как го нарани?

— Защо е нужно и това да знаете? О, добре, какво значение има? Вече съм се предала напълно! Те боцкали опашката на магарето с карфици. Тя загубила играта и се вбесила — презираше загубата. Отворила безопасната си игла и забила върха й в задничето на рожденика. Детето бе разглезено. Родителите бяха от новобогаташите, безкрайно невъзпитани. Направиха от мухата слон. Заплашиха да се обадят в полицията, ако не я заведа на преглед.

— Защо избрахте доктор Круз?

— Бяхме от една среда. Двете фамилии се познаваха от векове. Той имаше прекрасна къща, недалече от моята с красиво обзаведени кабинети на партерния етаж. Заедно с отделен вход. Мислех, че ще бъде дискретен.

Тя се засмя. Смехът на пиян студент.

— Нямам добра… преценка, нали?

— Разкажете ми повече за лечението.

— Четири сеанса седмично. Сто двайсет и пет долара на сеанс. Авансово плащане за десет сеанса.

— Каква диагноза й постави?

— Никаква.

— Какви бяха целите и методите на лечението?

— Не, нищо такова не ми е казвал. Единствено, че има сериозни проблеми — проблеми с характера и се нуждае от интензивна терапия. Когато се опитвах да задавам въпроси, той съвсем ясно ми даваше да разбера, че всичко, което става между тях е поверително. Забранено ми бе да се бъркам. Това не ми хареса, но нали той бе лекар. Предположих, че знае какво върши. Стоях напълно настрана. Рами я водеше на преглед.

— Круз помогна ли й?

— В началото. Когато се връщаше от сеансите, бе спокойна — почти спокойна.

— Какво искате да кажете?

— Сънена. Отпусната. Сега вече знам, че я е хипнотизирал. Но каквито и подобрения да имаше, това не продължи дълго. След около час-два тя си бе същата Шери.

— Което значи?

— Агресивна, държеше неприличен език. Този ужасен характер — продължаваше да чупи предмети. Освен в случаите, когато искаше да постигне нещо — тогава ставаше най-чаровната малка кукличка в света. Сладка като захар, истинска актриса. Знаеше как да използва хората за своите нужди. Той я бе научил да го прави дори още по-добре. През цялото време аз си въобразявах, че той й помага, а той всъщност я бе учил как да манипулира.

— Казахте ли му въобще за Шарън?

— Той не би ме оставил да му кажа каквото и да е.

— Ако ви бе оставил, щяхте ли да му кажете?

— Не. Това бе… в миналото.

— Но накрая сте му казали?

— Стана доста по-късно.

— Колко по-късно?

— Много години. Тя вече бе тийнейджърка — на четиринайсет или петнайсет. Обади ми се късно една нощ, свари ме неподготвена. Обичаше да го прави. Напълно ненадейно той смени тона. И изведнъж бе абсолютно задължително и аз да участвам. Покани ме да ми направи оценка. Минаха пет години в лутане, а ето че трябваше да легна на кушетката. Исках да се отърва. По онова време вече знаех, че е безполезно, личността й вече не можеше да се промени. Тя бе затворник на своите… гени. Но той не даваше да му се противоречи. Продължи да ми се обажда и да ме преследва. Намесваше се в разговора, когато посрещах гости. Злепоставяше ме по време на партита, за да ми обяснява, че двете с нея сме… каква беше думата, която употребяваше?… Двуполюсен елемент. Деструктивен чифт полюси. Двама души на телевизионно психошоу, които се опитват да се оборят взаимно. Нейното поведение оказвало влияние на моето, трябвало да изравним нашите отношения. С цел тя да престане да върши всички онези ужасни неща, трябвало да намерим емоционалния хомеостазис, или някаква друга глупост от сорта. Усетих, че той просто искаше да има контрол над мен, но нямах намерение да се предавам. Но бе като… бормашина. Продължаваше да дълбае, докато не постигнеше своето. Все още можех да се съпротивлявам. — Горда усмивка. — Но после нещата съвсем се влошиха и аз се намесих.