Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

Изпразни чашата си. Оригна се изискано. Имаше вид на покрусена.

Направих се, че не забелязвам това.

— После какво стана?

— Тогава — накрая — пудинга разбрал, че тях ги няма. Тръгнала да ги търси, чула смях от басейна. Когато стигнала там, Шери стояла встрани от басейна и се пляскала по коленете. Смеела се. Идиотката попитала къде е Шарън. Шери посочила към басейна. Глупавия пудинг погледнал натам и видял една ръка, стърчаща над водата. Скочила, успяла да измъкне Шарън. Басейнът бе пълен с тиня — готов за изпразване до пролетта. И двете били покрити със слизеста мръсотия. Това бе добре дошло за повлеканата.

— А Шери продължавала да се смее — казах аз.

Тя изпусна чашата, която се търкулна надолу, удари се в каменния под и се разби на късчета. Парченцата оформиха влажна мозайка като от конфитюр. Това я разсея.

— Да, смеела се — отвърна. — Такова веселие. След всичко случило се.

— Колко сериозно бе ранена Шарън?

— Не чак толкова сериозно. Ранена бе гордостта й. Бе глътнала малко вода. Оная глупачка я бе успокоила и тя бе повърнала всичко. Пристигнах точно навреме, за да видя всичко това — цялата онази кафява вода, шуртяща от устата й. Противно.

— Кога разбрахте, че не е било нещастен случай?

— Шери дойде гордо при нас, пъчейки малкия си гръден кош и каза: „Бутнах я“. Точно така — „Бутнах я“ — все едно че се гордееше със себе си. Помислих, че се шегува. Казах на Рами да я отведе, да й даде топло мляко и бисквити. Но тя започна да се бори и скимти: „Аз я бутнах! Аз я бутнах“, сякаш искаше да я похвалим. После се освободи от ръката му, отиде там, където бе Шарън и се опита да я ритне, да я търкулне обратно в басейна.

Поклащане на глава.

Усмивка.

— По-късно, когато Шарън се оправи, тя го потвърди. „Шери ме бутна.“ На гърба й имаше одрана кожа. Тънки отпечатъци от малки кокалчета.

Тя се загледа в течността на пода с копнеж. Сипах малко мартини в друга чаша и я подадох. Тя се намръщи, като видя мизерната доза, но я глътна, после облиза крайчеца на чашата с вида на дете, нарушаващо добрите маниери на масата.

— Искаше отново да го направи пред мен. Желаеше аз да я видя. В този момент разбрах, че бе… сериозно. Те не можеха… трябваше да бъдат… разделени. Не биваше да живеят заедно повече.

— Дойде братът Били.

— Били винаги добре се е грижел за мен.

— Защо избрахте Ренсъм?

— Те работеха за нас — за Били.

— Къде?

— В Палм Бийч. Оправяха леглата. Чистеха.

— Откъде са дошли — първоначално?

— Едно място близо до Евърглейдс. Един наш познат — много добър лекар — работеше с бавноразвиващи се, научил ги на честен труд, нали разбирате, те бяха най-добрите работници.

„Всичко бе излъскано с луга… всички дрехи бяха старателно подредени и сгънати, леглата бяха опънати като под конец… сякаш някой ги бе обучавал отдавна на някои основни неща.“

Живот до блатата. Цялата тази кал. Те са се почувствали съвсем като у дома си върху калното парче земя. Зелена супа…

— Докторът и Хенри бяха партньори на голф — говореше тя. — Хенри винаги бе искал да назначи на работа малоумниците на Фреди — доктора, за обработване на земята, бране на плодове, въобще рутинни неща. Той бе уверен, че наш граждански дълг е да го сторим.

— И продължихте да им помагате, след като им дадохте Шарън.

Тя не улови сарказма, схвана разумното.

— Да! Знаех, че не могат да имат деца. Шърли е била… оперирана. Фреди всички ги оперираше за тяхно добро. Били каза, че ще дадем на нея — на тях — най-големия подарък, който някога са получавали, а в същото време ще разрешим собствения си проблем.

— Излиза, че всички са спечелили.

— Да, точно така.

— Защо въобще трябваше да се направи това? Защо не оставихте Шарън у дома, а не изпратихте Шери на лечение?

Отговорът й прозвуча като предварително изрепетиран.

— Шери имаше по-голяма нужда от мен. Тя наистина бе от този тип, а и времето го доказа.

Две новородени в „Синята книга“ между 1953-та и 57-ма. След това остава само едно.

Предположенията ми се превърнаха във факт, парченцата най-накрая се наместваха. Но това ме поболяваше, като при лошите диагнози. Разхлабих вратовръзката си.

— Какво казахте на приятелите си?

Без отговор.

— Че е умряла ли?

— От пневмония.

— Имаше ли погребение?

Тя поклати глава.

— Дадохме да се разбере, че искаме нещата да останат в семейството. Уважиха чувствата ни. Вместо цветя, дарения за фондацията „Планиране на родителството“ — събраха се хиляди долари.