Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

— Сигурно е било мъчително за мъж като него да няма наследници.

— Него! Мъжът си е мъж, но цялото му семе беше чиста водичка! — Тя пое дълбока глътка мартини. — Това не му пречеше да обвинява мен.

— Защо не си осиновихте?

— Хенри не щеше и да чуе за това! „Трябва да е от кръвта на Блелък, момичето ми!“ Нищо не можеше да се направи!

— Смъртта му създаде удобна възможност. Брат ви Били я видя и прецени момента. Когато се появи след няколко месеца и ви съобщи какво има за вас, вие помислихте, че мечтите ви са се сбъднали. Съвпадението във времето бе отлично. Нека всички да си мислят, че старият Хенри накрая е свършил работата — в критическата възраст. Оставил ви е в наследство не едно, ами две красиви бебенца от женски пол.

— Те бяха красиви. Съвсем мънички, но вече красиви. Моите малки момиченца.

— Променихте имената им.

— Прекрасни нови имена. За новия живот.

— Брат ви къде каза, че ги е намерил?

— Не ми обясни. Просто каза, че майка им била в затруднение и повече не можела да се грижи за тях.

Затруднение. Най-голямото.

— Вие не проявихте ли любопитство?

— Съвсем не. Били каза, че колкото по-малко знам, колкото по-малко знаем всички, толкова по-добре. Така че, когато пораснеха и започнеха да задават въпроси, щях да мога съвсем искрено да им кажа, че не знам нищо. Знам, че не сте съгласен, докторе. Вие психолозите си пеете песента за откритите отношения — всеки да тормози всичко и всички. Не виждам обществото да е станало по-добро от вашата гадна намеса.

Тя отново изпразни чашата си. Бях готов с гарафата.

Щом привърши по-голямата част от новата порция, аз казах:

— Кога започнаха да се влошават нещата?

— Да стават лоши ли?

— Между момиченцата.

Тя затвори очи, облегна се на възглавницата.

— В началото всичко беше прекрасно — точно като в сбъдната мечта. Бяха като две статуйки, толкова прекрасни. Страхотни сини очи, черна коса, розови бузки — чифт захарни куклички. Накарах шивачката ми да им ушие дузини еднакви дрешки: костюмчета и шапчици, блузки и ботушки — краченцата им бяха толкова малки, че обувките бяха като напръстник. Предприех екскурзия до Европа, за да напазарувам. Донесох им най-прекрасните играчки. Пълна колекция от истински порцеланови куклички, ръчно изработени тапети за стена, чифт изключителни люлчици, стил „Луи XIV“. Спалнята им винаги миришеше прекрасно, с прясно набрани цветя и покривчици, които сама бях изработила.

Тя наклони ръката си и чашата започна да се излива. Ручейче от коктейла потече настрани и напръска каменния под. Тя не мръдна.

Намесих се в бляна й.

— Кога започнаха неприятностите, госпожо Блелък?

— Не ме предизвиквайте, млади човече.

— Те на колко годинки бяха, когато конфликтът стана очевиден?

— Рано… Не помня точно.

Гледах я и чаках.

— О! — Тя ми се закани с ръка. — Толкова отдавна беше! Как може да очаквате, че ще помня? На седем или осем месеца — не знам! Тъкмо бяха започнали да пълзят и да пипат всичко — колко са големи такива бебета?

— Обикновено седем-осем месеца. Разкажете ми за това.

— Какво има за разказване? Приличаха си като две капки вода, но бяха толкова различни, конфликтът бе неминуем.

— По какво се различаваха?

— Шери бе активна, доминантна, силна — физически и духовно. Знаеше какво иска и го постигаше, не приемаше отказ. — Усмихна се. Доволна. Странно.

— Шарън каква беше?

— Повехнало цвете. Тя седеше и си играеше с един и същи предмет продължително време. Не искаше нищо. Никога не знаехме какво мисли. Двете си бяха разпределили ролите и ги изпълняваха — водач и следовник, точно като пиеса на камерна сцена. Ако имаше нещо сладко или играчка, която и двете едновременно желаеха, Шери се втурваше, преборваше Шарън и я взимаше. В началото Шарън оказа съпротива, но не успя да надвие и скоро разбра, че по един или друг начин Шери щеше да триумфира.

И пак онази странна усмивка. Аплодираща триумфа.

Усмивката, която многократно бях наблюдавал по лицата на некадърните родители, обременени с изключително непослушни, агресивни деца.

„Той е толкова агресивен, цял тигър.“ Усмивка.

„Тя пребива момиченцето на съседите, направо изтезава горкичкото дете.“ Усмивка.

„Той е истински побойник, момчето ми. Някой ден ще си навлече големи неприятности.“ Усмивка.

Усмивка в стил „Правя каквото мисля, а не каквото говоря“. Насърчаваща, сутеньорска. Даваща разрешение за бутане, ръгане, драскане, удряне и най-вече да се побеждава.