Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

— Бедната Шарън наистина бе потупвана — рече госпожа Блелък.

— Вие какво направихте?

— Какво бих могла да направя? Опитах се да им влея разум, казах на Шарън, че трябва да се справя сама с Шери, да бъде по-самоуверена. Показах на Шери, че една млада дама не трябва да се държи така. Но в мига, когато си тръгвах, те се връщаха към предишното поведение. И до днес съм убедена, че това си беше някаква малка игра помежду им. Сътрудничество.

Бе права по този въпрос. Но играчите не бяха подходящи.

— Отдавна съм престанала да се самообвинявам. Характерите им бяха предопределени, програмирани от самото начало. Природата винаги взима връх в края на краищата. Ето защо вашата дейност не струва пукната пара.

— Имаше ли нещо положително в отношенията им?

— О, предполагам, че се обичаха. Когато не се биеха, се целуваха и гушкаха. А и имаха техен собствен безсмислен език, който никой друг не разбираше. Като изключим ревността, те бяха неразделни — Шери водеше, а Шарън се влачеше отзад, като накрая влизаше в такт с нейните стъпки.

Но винаги тези битки. Съперничество във всичко.

„Странен феномен, огледално изображение на монозиготи… при създадената идентична генетична структура, би трябвало въобще да няма разлики…“

— Шери винаги побеждаваше. — Усмивка. — На около двегодишна възраст тя вече се бе превърнала в истински малък тиранин, малък режисьор, заповядващ на Шарън къде да застане, какво да каже и кога да го произнесе. Ако Шарън дръзнеше да не изпълни, Шери се нахвърляше върху нея бутайки, ритайки, хапейки. Опитах се да ги разделя, забраних им да играят заедно, даже им взех отделни гувернантки.

— Как реагираха при разделянето?

— Шери стана изключително непослушна, започна да чупи предмети. Шарън просто се бе свряла в един ъгъл, като в транс. Накрая винаги успяваха да се промъкнат една към друга и да се свържат. Защото се нуждаеха една от друга. Бяха недовършени една без друга.

— Мълчаливи партньори — казах аз.

Тя не реагира.

— Винаги бях външен човек. Положението не бе добро за всички ни. Те ме довеждаха до умопомрачение. Да побеждава, наранявайки сестра си, не бе добре за Шери — това също е болезнено. Дори може би повече, отколкото за Шарън — костите заздравяват, но веднъж раненото съзнание сякаш никога не оздравява.

— Костите на Шарън бяха ли някога чупени?

— Разбира се, не! — каза тя, сякаш си имаше работа с идиот. — Говорех фигуративно.

— Колко сериозни бяха раните й?

— Не бе малтретиране, ако за това намеквате. Нищо, за което си заслужава да викаме лекар. Оскубани кичури коса, ухапвания, драскане. Когато бе навършила две годинки, Шери вече знаеше как да дращи болезнено, но пак не бе сериозна работа.

— До удавянето.

Чашата в ръката й започна да се тресе. Напълних я, изчаках да я пресуши, задържах гарафата.

— На колко години бяха, когато това се случи?

— Малко над три. Нашето първо лято заедно на почивка.

— Къде?

— Къщата ми в Саутхемптън.

„Рибният пасаж“. — Това име от списъка бях прочел току-що от регистъра. „Чучулигата“ — в Холмби Хилс. „Принцът“ — в Палм Бийч. Безименен апартамент в Рим. Истинските й деца.

— Друга слънчева стая. Ограденият с решетка покрит басейн.

Познанието ми я потресе допълнително. Тя трудно преглъщаше.

— Изглежда знаете всичко. Наистина не виждам нуждата…

— Далеч не всичко. — Отново напълних чашата й. Усмихнах се. Гледаше ме с благодарност.

Тя пи, потрепери, пак пи и каза:

— Ето я знаменитата, славна истина.

— Удавянето — напомних аз. — Как стана?

— Беше последният ден от ваканцията. Ранна есен. Бях седнала в слънчевата стая. Обичам оранжериите — сливам се с природата. Имам такива във всичките си къщи. Тази в „Рибните пасажи“ бе най-хубавата, нещо повече от павилион. Всъщност изглед от Стара Англия, комфортна и гореща. Седях там, наблюдавайки Атлантика — той е по-интимен океан, не мислите ли?

— Определено.

— В сравнение с Пасифика, който е толкова… непретенциозен. Поне на мен винаги така ми се е струвало.

Тя вдигна чашата, начумери се, изплиска водката.

— Къде бяха момичетата? — попитах аз.

Тя затегна обръча около чашата, повиши глас:

— А, къде бяха момичетата! Играеха, какво друго правят малките момиченца! Играеха си долу на брега! С гувернантката — един тлъст английски пудинг! Платих й билета от Ливърпул, дадох й най-хубавите си стари дрехи, чудесно жилище. Дойде с препоръки, тази повлекана. Флиртуваше с Рами и с наетата прислуга — с всички, които носеха панталони. Този ден флиртувала с градинаря и изпуснала момичетата от поглед. Те се промъкнали при басейна — оградения с решетка покрит басейн, за който се предполагаше, че е бил заключен, но не бил. Главите ни бяха замаяни този ден. Те бяха замаяни.