Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

— Оттук, сър.

Никакви чувства, нито знак, че ме е познал. Влязох, минах покрай него и продължих навътре.

Лари бе казал, че входното антре е достатъчно голямо за пързаляне с кънки. Дори би могло да се пригоди за хокеен стадион. Три ката бял мрамор, богато украсен с орнаменти, статуетки и емблеми. Зад гърба им двойно мраморно стълбище, което би накарало дори имението „Тара“ да се засрами. Огромен кристален полюлей като за концертна зала висеше от инкрустирания със златни листенца таван. Подът бе също от бял мрамор, с вградени диаманти от черен гранит и полиран като стъкло.

Рами зави надясно с плавността на лимузина, само че на два крака. Преведе ме през дълга, слабо осветена галерия с портрети, после отвори още един чифт двойни врати и ме покани в топла, ярко осветена от слънцето стая, таван — висок като небостъргача „Тифани“, едната стена от подвижни огледала, а останалите три — огромни прозорци с гледка към необятни ливади и страхотно изкорубени дървета. Подът бе от малахит и гранит, подредени по начин, който би накарал дори Ешер да хлъцне. В кашпи от китайски порцелан бяха засадени чудесни палми и бромелиади. Мебелите бяха от сиво-кафява ракита, с тъмнозелени възглавници за сядане и стъклени маси.

Хоуп Блелък седеше на плетен диван. В обсега й се намираше барче на колела, съдържащо асортимент от гарафи и кристални шишета от матиран опал.

Тя далеч не бе така свежа, както растенията си. Носеше черна копринена рокля и черни обувки, никакъв грим и накити. Бе събрала косата си на кок, който блестеше като полиран абанос. Докато седеше на крайчеца на дивана — едва допирайки задните си части към него, сякаш предизвиквайки гравитацията, тя несъзнателно прокарваше ръка през косата си.

Не ми обърна никакво внимание, продължаваше да гледа през една от стъклените стени.

— Мадам — каза икономът.

— Благодаря ти, Рами.

Гласът й бе гърлен, с медни нотки. Тя отпрати иконома с ръка, а мен ме покани по същия начин да седна на един стол.

Настаних се срещу нея. Погледите ни се срещнаха. Кожата й бе с цвят на прегорели спагети, покрита с гъста мрежа от бръчици. Морскосините й очи биха могли да са красиви, но поради редките мигли и дълбоки, сиви гнезда, приличаха на два скъпоценни камъка върху потъмняло от времето сребро. Устните й бяха извити надолу. Ненапудреното й лице бе обрасло с мъх, като ехо от периода след критическата възраст.

Погледнах изпитателно чашата й.

— Мартини?

— Имате би нещо против няколко капки, докторе?

— Благодаря ви.

Грешният отговор. Намръщи се, докосна с пръст гарафата и пусна леда.

— Има мартини с водка — уведоми ме тя.

— Чудесно.

Питието бе силно и съвсем сухо, така че небцето ме заболя. Тя изчака да преглътна, преди самата да поеме своята глътка, която се оказа доста дълбока.

— Прекрасна слънчева стая, като оранжерия. Имате ли навсякъде в къщите си такива?

— Какъв точно лекар сте вие?

— Психолог.

Все едно бях съобщил, че съм магьосник.

— Ама разбира се. И какво точно желаете?

— Бих искал да потвърдите някои хипотези за вашата семейна история.

Кожата около устните побеля.

— Историята на моето семейство? Това пък какво ви засяга?

— Току-що се връщам от Уилоу Глен.

Тя остави чашата си. Треперенето на ръката й накара чашата да изтрака.

— Уилоу Глен. Все ми се струва, че там притежавахме земи, но сега вече не.

— Докато бях там, се натъкнах на Шърлий и Джаспър Ренсъм.

Очите й се разшириха, после се затвориха и пак се отвориха. С голямо усилие успя да премигне, сякаш се надяваше това да ме принуди да изчезна.

— Сигурна съм, че нямам представа за какво говорите.

— Тогава защо се съгласихте да ме приемете?

— По-малката от двете злини. Споменахте дъщеря ми, отправихте вулгарни заплахи, че ще се обърнете към пресата. Хора с нашето положение са обект на постоянен тормоз. Редно би било да знаем какъв вид безпочвени слухове се разпространяват.

— Безпочвени ли?

— И вулгарни.

Облегнах се, сложих крак върху крак и отпих една глътка.

— Трябва да ви е било много трудно. Да потулвате истината през цялото това време. В Палм Бийч. В Рим. Тук.

Устните й оформиха буквата „О“. Започна да казва нещо, поклати глава, дари ме с още едно махване с ръка и поглед, който говореше, че бях ненужна вещ, която прислугата е пропуснала да измете.

— Психолози. Пазители на тайни. — Меден смях. — Колко искате, докторе?

— Парите ви не ме интересуват.