Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

— Обади се на Хелън, обади се в Порт Уолас. Още някакви нареждания, сър?

— Хей, ти пожела да се правиш на хрътка, развий вкус към еднообразието.

— А към безопасното?

Начумери се.

— Правилно, Алекс. Само си спомни на какво приличаха Круз и момичето Ескобар. И с каква скорост Фонтейн се изнесоха в страната на кокосовите орехи. Ако си прав дори за една десета от нещата, имаме си работа с хора с прекалено дълги ръце.

Направи кръг с палеца и показалеца си, освободи пръста, сякаш си чистеше прашинка.

— Пууф. Животът е крехко нещо — това го научих от началния курс по философия. Стой си вкъщи. Дръж вратите заключени. Не взимай бонбончета от непознати.

Той изми купичката и я сложи върху сушилнята. Канеше се да си тръгва.

— Ти на къде си се запътил?

— Има нещо, което трябва да проследя.

— Нещото, което не ти позволява да се обадиш в Порт Уолас? Дебнеш дивеча, наречен Трап?

Той ме погледна навъсено.

— Рик ме увери, че ще го хванеш.

— Рик да се ограничи с рязането на хора за удоволствие и пари. Да, прицелил съм се в тестисите, но открих празно място. Като връх на всичките му грехове, имал и влечение към жени от непълнолетен вид.

— Колко непълнолетен?

— Тийнейджърска стръв за затворници. Когато бил в отделението в Холивуд, здраво бил нагазил в групата на „Полицаите скаути“ — издействал си препоръка от управлението за обществена служба на повикване. Част от задълженията му били да покровителства някои от най-миловидните млади дами скаути.

— Как го откри?

— Класически източник — недоволен бивш служител. Жена — офицер. Испанка, няколко години след мен в академията. Работела в Холивуд. Напуснала по майчинство. Като се върнала, Трап направил живота й толкова невъзможен, че станала нетрудоспособна поради стрес и напуснала. Преди няколко години се натъкнах на нея в центъра на града в последния й работен ден. Докато се ровех в паметта си в преследване на Трап си спомних. Тя наистина го мразеше. Открих я и я посетих. Омъжена е за счетоводител, сдобила се е с дебеличко бебенце, живее добре в Сайми Вели. Но дори след толкова години, само като се заговори за Трап, очите й изхвръкват от орбитите. Той я опипвал редовно, правел расистки забележки — как мексиканките губели девствеността си още преди да им паднат млечните зъби — и всичко това изречено с мексикански акцент.

— Защо не е подала рапорт?

— Защо всичките онези деца от Ла Каса де лос Ниньос не казват на никого какво им се случва? Страх. Заплахи. И досега в града не вярват на сексуалния тормоз. Попълването на оплакване би означавало целият й интимен живот да бъде изложен пред отдела за вътрешните разследвания и пресата, щяха да я разчленят на късчета. Сега вече е с повишено съзнание. Разбрала колко лошо е била потискана и е пълна с ярост. Но не е разговаряла по въпроса с никого — разбира се, не и с мъжленцето. След като изля мъката си, тя ме закле да не я вкарвам в неприятности, и сега имам знание, което не мога да употребя. Но ако успея да открия потвърждение, на копелето няма да му се размине. — Той тръгна към вратата. — И това е, приятелю мой, нещото, към което аз избирам да насоча извънучебното си внимание.

— Успех.

— Да. Ще работя от края — може би всичко е свързано и ние с теб ще се срещнем в Глакамора. Междувременно, пази си задните части.

— И ти също, Стърджис. Твоите не са устойчиви срещу унищожение.

Взех номера на Хелън Лайдекър от информацията в Сан Бернардино. Никой не отговори. Отегчен, но и облекчен — нямах склонност да изпитвам нейната почтеност — намерих атлас на Съединените щати и потърсих Порт Уолас, Тексас — в най-южната част на щата, точно на юг от Ларедо. Черно петънце в тексаската част на Рио Гранде.

Обадих се на оператора за кода на областта Южен Тексас, набрах 512 и се свързах с информацията. Попитах за телефонния номер на Търговската палата в Порт Уолас.

— Една секунда, сър — чух провлечения отговор, последван от щракване и няколко писукания на компютър. — Няма такъв в указателя, сър.

— Има ли някакви правителствени офиси, регистрирани в Порт Уолас?

— Ще проверя, сър. — Щрак. — Пощенската служба на САЩ, сър.

— Ще го взема.

— Почакайте за номера, сър.

Обадих се в пощата. И оттам никой не отговори. Проверих си часовника. Осем сутринта тук, значи там е с два часа по-късно. Може би вярваха в спокойния живот.

Обадих се отново. Нищо. Толкова по въпроса за изпълнението на задълженията. Но имах още много работа.