Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

Имаше още двама души, задълбочили се в сериозните си проучвания. Жена в басмена рокля, разглеждаща под лупа старинна карта и дебел мъж със син блейзър, сиви обувки и широка вратовръзка, който разтрояваше вниманието си между някакви писания на американския натуралист Одъбън и лаптопа си.

В сравнение с тях моите материали за четене бяха безинтересни. Купчина книжлета, подвързани със синя подвързия. Томчета от Обществения регистър на Лос Анджелис. Тънка хартия и дребен шрифт. Спретнато подредени по азбучен ред указатели на клубовете в окръга, благотворителни вечери, генеалогични общества, но най-вече списък на видните люде с адреси, телефони, родословно дърво.

Достатъчно бързо открих каквото ми бе необходимо, записах си имената, правех връзки, докато истината, или нещо дяволски близко до нея, не започна да се оформя.

Все по-близко и по-близко. Но все още теоретично.

Излязох от помещението, намерих телефон. Никой не отговаряше у Хелън Лайдекър. Но заспал мъжки глас се обади от Порт Уолас, Тексас.

— Фирма „Брадъртън“.

— Това не е ли пощата?

— Поща, инструменти и стръв, мариновани яйца, студена бира. Кажете на какво играете, ние сме играта.

— На телефона е г-н Бакстър, щат Калифорния, нотариат, поделение Лос Анджелис.

— Ел Ей? Как е ситуацията със земетресенията?

— Колеблива.

Насечен смях.

— С какво мога да ви бъда полезен, Калифорния?

— Получихме документи от един човек за постъпване на определена държавна работа — пост, който изисква пълна проверка на миналото и произхода, включително доказване на гражданството и документи за раждане. Лицето, което проучваме, е загубило свидетелството си за раждане, но твърди, че е родено в Порт Уолас.

— Проучване на произхода, така ли? Звучи някак… потайно.

— Извинете, господин Брадъртън…

— Дийб. Лайл Дийб. Брадъртън умря. Стовари ми този дерт, в замяна на задължение от покер три месеца преди да се пренесе в отвъдното. Направи си последна шега.

— Нямам възможност да ви дам повече подробности по въпроса, господин Дийб.

— Няма проблеми, ще се радвам да помогна на колега, но не мога, защото тук в Порт Уолас нямаме удостоверения за раждане. То освен риболовни лодки, черни мухи и потни гърбове, май друго нямаме. А, играем си и на залавяне на емигранти по реката. Архивите са в Сан Антонио — най-добре проверете там.

— Ами болници имате ли?

— Само една, Кал. Това да не ви е Хюстън. Спретнато градче, управлявано от баптистки природолечители, даже не съм сигурен дали са законни. Обслужват най-вече мексиканци.

— Те бяха ли там през петдесет и трета?

— Да.

— Е, тогава първо там ще опитам. Да имате някакъв техен номер?

— Разбира се. — Съобщи ми го и каза: — Личността, която проучвате, е роден тук, така ли? Ние сме като едно малко семейство. Как се казва тази личност?

— Фамилното име е Джонсън. Собственото име на майката е Юлайлий. А може и да се е представила като Линда Лание.

Той се разсмя.

— Юла Джонсън? Родила през 1953-та? Това си е шега, момчета, да се правите на много потайни и всичко останало. А то си е обществена тайна. По дяволите, въобще не се нуждаете от официално съобщение точно за тази — та тя е най-известната.

— Как така?

Засмя се отново и ми обясни:

— Единственият въпрос е за коя личност става дума.

— Не знам — отговорих и затворих телефона. Но знаех къде бих могъл да разбера.

Същата каменна стена, обвита с лози, същият аромат на мента, същата дълга, сенчеста алея покрай дървената табелка. Паркирах пред портала и използвах домофона отстрани на входа, за да се свържа с къщата. Отговор не получих. Опитах отново. Отговори мъжки глас с акцент.

— Домът на Блелък.

— Госпожа Блелък, моля.

— За кого да предам?

— Доктор Алекс Делауер.

Пауза.

— Тя очаква ли ви?

— Не, но би желала да се срещне с мен, Рами.

— Съжалявам, сър, но тя не…

— Съобщете й, че се отнася до подвизите на маркиза Ди Орано.

Тишина.

— Искаш ли да ти го кажа буква по буква, Рами?

Отговор не последва.

— Рами, слушаш ли ме?

— Да, сър.

— Разбира се, бих могъл да разговарям с пресата, вместо да я безпокоя. Те винаги проявяват човешко любопитство към този вид истории. Особено, когато могат да се изгаврят с някого.

— Няма нужда, сър. Един момент, сър.

Само след миг вратата се отвори. Върнах се в колата и тръгнах по алеята. Медният покрив на замъка блестеше като злато по върховете, където слънчевата светлина го докосваше. Освободени от шатрите, ливадите изглеждаха още по-необятни. Фонтаните бълваха опалови капчици, които се стопяваха още преди да са стигнали до най-високата си точка. Под тях езерцата бяха като блестящи елипси от течен живак. Спрях пред каменната стълба и се изкачих към огромната площадка, оградена от мраморните лъвове, полулегнали, но ръмжащи. Едно от крилата на двойната порта бе отворено. Рами го придържаше.