Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

Още по-висок смях.

— О, всеки се интересува от моите пари. Приличам на торба кръв, в която са се впили кръвопийци. Единственият въпрос е, колко кръв получава всеки от тях.

— Трудно ми е да си представя Шърлий и Джаспър като кръвопийци. Въпреки че мога да разбера как с течение на времето вие сте изопачили нещата и се виждате като жертва.

Станах и започнах да изучавам едно от растенията. Сиво-зелени листа на райе. Розови цветчета. Докоснах повърхността им. Копринена. Каквито бяха всички растения там.

— Всъщност те двамата се справят отлично, като се има предвид състоянието им. Много по-добре, отколкото вие някога сте очаквали. Колко време си представяхте, че ще могат да преживеят там, в калта?

Тя не отговори.

— Пари в брой, изпратени в плик на хора, които дори не знаят как да развалят една банкнота. Кално парцелче, две барачки и „да се надяваме на най-доброто“? Много благородно. Както и другият подарък, получен от вас. Макар по онова време да не сте го разглеждали като дар. А повече като ненужна вещ. Като старите дрехи на благотворителните ви вечеринки.

Беше се вторачила в краката си, поклати усилено треперещата си китка, която трябваше да задържи с другата ръка.

— Кой, по дяволите, сте вие? И какво желаете?

— Стар приятел съм на Шарън Ренсъм. Известна също като Джуъл Рей Джонсън. Шарън Джийн Блелък. Зависи от избора.

Тя потъна назад.

— О, господи!

— Близък приятел. Достатъчно близък, за да се безпокоя за нея, за да искам да разбера защо и как.

Главата й увисна.

— Това не можеше да се случи. Пак се започва.

— Не се започва нищо. Аз не съм Круз. Не съм заинтересован да се възползвам от проблемите ви, госпожо Блелък. Единственото, което искам, е цялата истина. От самото начало.

Разклащане на блестящата коса.

— Не. Аз… Невъзможно е… грешите.

Изправих се, хванах гарафата и напълних чашата й.

— Ще започна аз, а вие ще запълвате празните места.

— Моля ви — погледна на горе, само една бледа, стара жена. — Моля ви. Всичко свърши. Край. Очевидно знаете достатъчно, за да ви е ясно колко изстрадах.

— Патентът за страданието не е бил само ваш. И Круз е страдал…

— О, пощадете ме! Някои хора жънат онова, което са посели!

Спазъм от ненавист премина през лицето й, после се успокои, променяйки го, съсипвайки го, като някаква пареза на духа.

— Ами Лурдес Ескобар, госпожо Блелък? Тя какво бе посяла?

— Името не ми е известно.

— Не очаквах да го знаете. Тя бе прислужничката на Круз. На двайсет и две години. Просто се е случила на неподходящо място в неподходящ момент.

— Това е отвратително. Нямам нищо общо с ничия смърт.

— Вие сте задействали механизма. Опитвайки се да се справите със своя дребен проблем. Сега той вече е разрешен. Но чак след трийсет години.

— Спрете! — Тя дишаше с усилие, с ръце притиснати върху гръдния кош.

Напипах пулса върху копринената й китка. Тя подиша театрално още известно време, видя, че номерът не минава и постепенно утихна, като жарава пред угасване.

— Нямате право. Не съм достатъчно здрава.

— Истината — настоях аз.

— Истината! Истината, а после какво?

— После нищо. После си тръгвам.

— О, да. Разбира се, като вашия учител… С празни джобове. И всякакви сладки приказчици.

Приближих се до нея, погледнах я право в очите.

— Никой не ме е обучавал. Нито Круз, нито пък някой друг. А сега да ви разкажа една басня. Имало едно време една млада жена, богата и красива — истинска принцеса. И както става с принцесите от приказките, тя притежавала всичко, с изключение на онова, което най-силно желаела.

Още едно дълго, направено с усилие примигване. Когато отвори очи, нещо в тях бе умряло. Вече се нуждаеше от двете си ръце, за да поднесе чашата с питието към устните си, а после я остави празна на масичката. Ново напълване. До дъно.

— Принцесата все се молела, но нищо не помагало. Накрая един ден молбите й се сбъднали. Станало вълшебство. Но нещата не потръгнали точно както тя си мечтаела. Не можела да се справя с късмета си. Трябвало да извърши някои промени.

— Всичко ви е казал, чудовище… Той ми бе обещал… Да потъне в ада!

Тръснах глава.

— Никой нищо не ми е казвал. Информацията просто чакаше някой да я прочете. В некролога на съпруга ви през петдесет и трета не се споменава за деца. Нито пък в „Синята книга“. Това става едва през следващата година. Две нови имена: Шарън Джийн и Шери Мари.

Ръцете пак се върнаха към гръдния кош.

— О, боже мой!