Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

Надянах маската на терапевта, представях си, че тя е пациентката. Казвах си, че трябва да проявявам съчувствие, а не да бъда съдия.

Но независимо че се усмихвах, ужасът у мен остана. Основната линия, просто едно друго заболяване, случай на тормоз над дете от користолюбие, жестокост, подхранвана по психопатологичен път: слабохарактерна жена, презираща слабостта си, прехвърля тази си омраза върху едно дете, което тя преценява, че е също толкова слабо. Бъркайки проклетията на другото дете със сила. Завиждайки й, насърчавайки я.

По един или друг начин Шери успяваше да триумфира.

Тя бе отпуснала люлеещата се глава назад и се опитваше да отпие живителната течност от празната чаша. Бях замръзнал от ярост, усещах хлад в костите си.

Макар и в пропастта на пиянството, тя успя да го улови. Усмивката й изчезна. Вдигнах гарафата. Тя протегна една ръка, готова да отблъсне удара.

Заклатих глава, сипах мартини.

— Какво се надявахте да постигнете?

— Мир — каза завалено тя. — Стабилност. За всички.

— Получихте ли ги?

Без отговор.

— Не съм изненадан. Момичетата взаимно са се обичали. Те са споделяли техен общ свят, който сами са създали. Като сте ги разделили, вие сте разрушили този свят. Шери вероятно е ставала все по-лоша. Много по-зле.

Тя погледна надолу и отвърна:

— Тя си го изби от съзнанието.

— Как успяхте да го постигнете?

— Какво искате да кажете?

— Механизмът на промяната. Как точно го направихте?

— Шарън познаваше Шърлий и Джаспър — те си бяха играли с нея, бяха много мили с нея. Тя ги харесваше. Бе щастлива да тръгне с тях.

— Къде да тръгне?

— На пътешествие за пазаруване.

— Което се оказа безкрайно.

Ръката отново се издигна за защита.

— Тя бе щастлива! По-добре, отколкото да бъде малтретирана!

— Ами Шери? Какво обяснение й дадохте?

— Аз… аз й казах, че Шарън е… — Тя потопи останалата част от изречението във водка.

— Казала сте й, че Шарън е умряла?

— Че е станало нещастие и тя повече няма да се върне.

— Какво нещастие?

— Просто нещастие.

— На онази възраст Шери би трябвало да е помислила, че удавянето е причинило смъртта — че тя е убила сестра си.

— Не, невъзможно — нелепо. Тя видя, че Шарън бе спасена — това бе на следващия ден!

— На тази възраст никой не би направил разлика.

— О, не, вие ме обвинявате в… Не! Не съм… никога не бих причинила нещо толкова жестоко на Шери!

— Тя продължи да пита за Шарън, нали?

— Известно време. После престана. Изхвърли го от съзнанието си.

— И кошмари ли престана да има?

Изражението й ми даде да разбера, че всичките години учене не бяха отишли напразно.

— Не, онези… Щом знаете, защо ме карате да го преживявам пак?

— Ето още нещо, което знам: след като Шарън си е отишла, Шери е била уплашена до смърт — раздвояване на съзнанието е първичния страх на тригодишна възраст. А страхът й продължил да се усилва. Започнала внезапно да рита и да блъска, станала още по-агресивна. Нали на вас си го изкарваше?

Още едно отлично предположение.

— Да! — каза тя, копнеейки да бъде жертвата. — Правеше най-ужасяващите неща, които някога съм виждала. Риташе като бясна — животински къчове. Не даваше да я докосна, риташе ме, хапеше ме, плюеше върху ми, унищожаваше предмети — един ден влезе в спалнята ми и съвсем целенасочено счупи моята любима ваза от династията Тан. Точно пред очите ми. Когато й се скарах, тя грабна ножичката за маникюр и я заби в ръката ми. Трябваше да ме шият.

— Какво направихте, за да се справите с този нов проблем?

— Започнах по-сериозно да се замислям за произхода й — за нейната… биология. Попитах Били. Отговори ми, че родословието й не било… по избор. Но не допуснах това да ме обезвери. Реших, че главната ми задача ще бъде да я възпитам правилно. Наумих си, че промяна на обстановката може и да помогне. Затворих тази къща и я заведох с мен в Палм Бийч. Къщата ми там е… спокойна. Редки видове палми, огромни прозорци — едни от най-добрите на Адисън Мицнер. Мислех, че околната природа, ритъмът на вълните — биха могли да я успокоят.

— На няколкостотин километра от Уилоу Глен — допълних аз.

— Не! Това нямаше нищо общо. Шарън вече бе вън от живота й.

— Така ли?

Тя ме погледна втренчено, започна да плаче, но без сълзи, сякаш напълно бе пресъхнала, нямаше какво повече да отцеди.

— Направих всичко, което бе по силите ми — каза накрая със странен глас. — Изпратих я в най-добрата забавачка, най-добрата. Самата аз бях ходила там. Взимаше уроци по балет, езда, добри маниери, ветроходство. Без резултат. В присъствието на други деца тя пак не се държеше добре. Хората започнаха да говорят. Реших, че се нуждае от повече внимание, посветих се изцяло на нея. Заминахме за Европа.