Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

Учителското бюро бе обърнато с лице едновременно към трите групи чинове. Русокоса жена с молив в ръка седеше на бюрото. Гейбриъл бе застанал над нея, шепнейки. Когато ме видя, тя се изправи и се покашля.

Изглеждаше малко над четиридесетте, с къса, чуплива коса и квадратни рамене. Носеше бяла блуза с къси ръкави. Ръцете й, загорели от слънцето, бяха пухкави и завършваха с изискани пръсти с маникюр.

Гейбриъл й прошепна нещо.

Тя се изправи. Беше над метър и осемдесет и по-възрастна, отколкото ми се стори първоначално, към петдесетгодишна. Бялата блуза бе затъкната в дълга до коленете кафява ленена пола. Имаше тежък бюст, много тънка талия, която подчертаваше ширината на раменете й. Под тена имаше слой руменина — намек за същия коралов нюанс, който покриваше сина й, като безконечен слънчев загар. Лицето й бе продълговато, с приятно изражение, подчертано с грижливо положен грим, месести устни и огромни, лъчезарни очи, с цвят на кехлибар. Носът й бе изпъкнал, брадичката — с трапчинка, издаваща решителен нрав. Физиономия на честен и строг човек, преживял много бури.

— Здравейте — каза тя, без топлота в гласа. — С какво мога да ви помогна, господине?

— Исках да поговорим за Шарън Ренсъм. Казвам се Алекс Делауер.

Само като чу името ми, нещо в нея се промени.

— О! — възкликна тя с по-слаб глас.

— Мамо — рече Гейбриъл като я хвана под мишница.

— Всичко е наред, скъпи. Върви си вкъщи и ме остави да поговоря с този човек.

— Няма начин, мамо. Та ние не го познаваме.

— Всичко е наред, Гейб.

— Ма-а-мо.

— Гейбриъл, щом ти казвам, че всичко е наред, значи е така. Сега кротичко си върви вкъщи и се заеми със задълженията си. Старите дръвчета в лехата с тикви трябва да се поокастрят. Има и достатъчно царевица за люспене, ресите на тиквата също трябва да се привържат към колчета.

Той измуча и ме дари със страшен поглед.

— Тръгвай, Гейби — рече му тя.

Измъкна ръката си изпод нейната, хвърли ми още един убийствен поглед, после извади халката с ключовете и се затътри навън, мърморейки.

— Благодаря ти, миличък — извика тя след затварянето на вратата.

Когато вече си бе тръгнал, тя каза:

— Загубихме господин Лайдекър миналата пролет. Оттогава Гейб се мъчи да замести татко си, но се страхувам, че става прекалено грижовен.

— Добър син.

— Прекрасен. Но все още е само едно дете. Когато хората го видят за първи път, остават поразени от ръста му. Не могат да повярват, че е само на шестнайсет. Не чух да пали мотора, а вие?

— Не.

Доближи се до прозореца и извика:

— Казах да се връщаш у дома, Гейбриъл Лайдекър. Преди да съм се прибрала, лозите трябва да са подпрени с колчета или ще се разправям с теб, момченце.

Отдолу се чуха протестни звуци. Тя застана на прозореца с ръце на хълбоците.

— Такова бебе е — рече тя с любов. — Вероятно грешката е моя. С братята му бях много по-строга.

— Колко деца имате?

— Пет. Пет момчета. Всички, освен Гейби, са женени и се отделиха. Подсъзнателно вероятно искам да го запазя мъничък.

— Хуквай — извика тя и отвори прозореца. Ревът на мотора изпълни стаята.

Когато тишината се възстанови, тя се здрависа с мен и се представи.

— Аз съм Хелън Лайдекър. Извинете, че не ви посрещнах както трябва. Гейб не ми каза кой сте и за какво сте дошъл. А само, че някакъв непознат от големия град слухти около дома на Ренсъм и желае да разговаря с мен. — Тя посочи към чиновете. — Ако нямате нищо против, моля седнете на някой от тях.

— Веднага изникват спомени — казах, свивайки се на едно място от първата редица.

— О, така ли? Посещавал ли сте такова училище?

— Имахме повече от една стая, но обзавеждането беше подобно.

— Къде бе това, доктор Делауер?

„Д-р Делауер“. Не й бях съобщавал титлата си.

— В Мисури.

— Значи сте от Средния Запад. Аз произхождам от Ню Йорк. Ако някой ми бе казал, че ще свърша дните си в такова заспало малко селище като Уилоу Глен, щях да си помисля, че е луд.

— Къде в Ню Йорк?

— Лонг Айланд. Хемптън — не е богаташки квартал. Родителите ми обслужваха безделниците богаташи.

Тя се върна към бюрото си и седна.

— Ако сте жаден отзад има хладилник, пълен с безалкохолни. Но се боя, че остана само мляко с какао и оранжада. — Засмя се и отново се подмлади. — Толкова пъти съм го повтаряла, че трайно ми се е забило в съзнанието.

— Не, благодаря. Обядвах обилно.

— Уенди е чудесна готвачка, нали?

— И прекрасна предохранителна система.

— Както вече казах, доктор Делауер, това е едно заспало малко селце. Всеки знае всичко за останалите.