Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

— Колко годишна бе Шарън, когато ги откри?

— Почти на седем. През шейсета. Спомням си годината, заради необичайно обилните зимни валежи. Онези бараки първоначално са били предназначени за складове, имат много тънък слой циментова замазка отдолу. Знаех, че ще са силно засегнати от пороите и затова отидохме с господин Лайдекър при тях. Разбира се, бе ужасяващо. Теренът бе наполовина наводнен, превърнат в блато, калта се стичаше като разтопен шоколад. Водата бе пробила дупки във восъчната хартия и шуртеше вътре. Шърлий и Джаспър стояха в кал до колене. Не видях Шарън и тръгнах да я търся. Заварих я в колибата, седнала, увита със завивка върху леглото, трепереше и крещеше нещо за зелена супа. Нямах представа за какво говореше. Взех я в прегръдките си, за да я постопля, но тя продължи да крещи за супата. Когато излязохме навън, господин Лайдекър сочеше с разширени очи голямо количество зелени хартийки, набити в калта и плуващи по течението на пороя. Пари, големи количества. Първоначално помислих, че са фалшиви банкноти — бях подарила на Шарън такива игри, но не. Бяха съвсем истински. Ние двамата с господин Лайдекър решихме да спасим повечето — изсушихме ги и ги подредихме в кутии от цигари — за по-сигурно. Първото нещо, което направих след спиране на дъждовете, бе да заведа Шърлий и Джаспър в Юкайпа и да им открия банкова сметка. Подписах се навсякъде, отделих малко за необходимите разходи и се уверих, че останалите са на сигурно място. Успяла бях да ги науча на елементарна математика, как да си разпределят бюджета, как да развалят пари. Щом веднъж успяваха да схванат нещо, те обикновено го запаметяваха. Но никога не можаха да разберат какво притежават. С помощта на „Меди Кал“ и „Службата за социално слаби“ те щяха да се чувстват прекрасно до края на живота си.

— На колко години са?

— Нямам представа, защото и те не знаят. Нямат документи, въобще не си знаят рождените дати. Властите дори никога не са чували за тях. Когато подадохме молба за социална помощ и за „Меди Кал“, ние приблизително пресметнахме възрастта им, измислихме им и рождени дати.

„Г-ца Нова Година и Г-н Коледа.“

— Подали сте молбата, когато Шарън е заминала за колежа.

— Да. Исках да прикрия всички следи.

— Как измислихте рождения ден на Шарън?

— Когато тя навърши десет, двете заедно измислихме дата. — Усмихна се. — Четвърти юли. Нейната декларация за независимост. Аз пък сложих 1953-та. Имах представа за възрастта й от лекаря. Разбрах го от рентгеновата снимка на костите, зъбите, ръста и теглото. Бе някъде между четири и пет годинки.

Значи тя и аз бяхме празнували различни рождени дати. Петнайсети май. 15-ти май 1975-та. Вечеря, танци и правене на любов. Още една измислица. Чудех се какво ли символизираше онази дата.

— Съществува ли някаква възможност да е тяхна биологична рожба?

— Не. Лекарят им направи пълни изследвания и установи, че Шърлий е почти напълно стерилна. Е тогава, откъде се е пръкнала тя? Известно време живях с кошмара, че е нечие отвлечено бебе. Слязох до Сан Бернардино и проверих вестниците от преди шест години в цялата страна. Открих няколко случая, които звучаха правдоподобно, но когато ги проследих, разбрах, че и двете деца са били убити. Така нейният произход си остана неясен. Когато попиташ Шърлий, тя започва да се кикоти и твърди, че им е дадена като подарък.

— Каза ми, че било тайна.

— Тя така си играе — измисля си тайни. Те наистина са като децата.

— Кое е преобладаващото мнение по въпроса за тяхната поява тук?

— Всъщност няма такова. Имайте предвид, че лекарят не бе абсолютно сигурен, че Шърлий не би могла и да зачене — „твърде невероятно“ бе неговата диагноза, затова предполагам, че всичко е възможно. Въпреки че идеята тези две нещастни души да произведат нещо толкова изключително е… — Тя се отвлече. — Не, Алекс. Представа нямам.

— Шарън вероятно е проявила интерес.

— Очаквате, че е любопитствала, нали? Но тя никога не узна за моето проучване. Дори и когато вече бе в пубертета. Знаеше, че е по-различна от Шърлий и Джаспър, но ги обичаше, приемаше нещата такива, каквито са. Единственият конфликт, на който станах свидетелка, бе през лятото, преди да замине за колежа. Наистина й беше много трудно — тя бе възбудена, уплашена и изпитваше страхотна вина, че ги изоставя. Известно й беше, че предприема гигантска стъпка и нещата няма да са вече същите.

Тя спря, наведе се, взе едно листо от дъб и започна да го върти между пръстите си. Небето между дърветата потъмняваше. Необезпокоявани от светлините на големия град, звездите светеха като карфички в мрака.