Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

— О, да беше. След колежа получих учителско място в частно училище в Манхатън — деца на богаташи. През нощта давах доброволни дежурства в организацията за подпомагане на войниците — там срещнах господин Лайдекър. Той бе в армията, посещаваше безплатни курсове в „Сити Колидж“ на Чичо Сам. Дойде една нощ в залата. Имаше окаян вид. Завързахме разговор. Той бе голям красавец, много сладък. Толкова различен от надутите, повърхностни мъже, с които се сблъсквах в големия град. Когато заговореше за Уилоу Глен, сякаш ставаше дума за някакъв рай. Той обичаше земята — корените му бяха дълбоко сраснали с нея. Семейството му се преместило от Пенсилвания по време на Златната треска. Стигнали до Уилоу Глен. След два месеца вече бях омъжена, учителка в училище с една класна стая.

Стигнахме до каменната сграда. Вдигна поглед към небето.

— Съпругът ми бе необщителен човек, но много забавен. Прекрасно свиреше на китара, а пееше като в мечтите. Добре си живеехме.

— Звучи чудесно.

— И така си беше. Така стана, че обикнах това място. Хората тук са сериозни и скромни, дечицата бяха почти затрогващо невинни, дори нещо повече, докато не се сдобихме с кабелна телевизия. Но човек винаги прави отстъпки. Беше време, когато се гордеех, че съм интелектуалка, не че всъщност бях, но наистина обичах да посещавам поетични четения в Гринич Вилидж, обикалях художествените галерии, слушах джаз в Сентръл парк. Обожавах атмосферата на големия град. Ню Йорк бе прекрасно място в ония години. По-чисто, по-безопасно. Сякаш новите идеи се раждаха по тротоарите.

Бяхме стигнали до подножието на училищното стълбище. Светлината отгоре се бе посипала по лицето й, бе запалила огънчета в очите й.

Устните й се докоснаха до моите. Тя бързо се отдръпна и оправи косите си.

— Уилоу Глен е културна пустиня — каза тя, качвайки се. — Член съм на четири читателски клуба, абонирана съм за двайсетина периодични издания месечно, но повярвай ми, това не може да бъде заместител. В началото карах г-н Лайдекър да ме води на концерти в Ел Ей, на Шекспировия фестивал в „Олд Глоуб“ в Сан Диего. Той го правеше, без да се оплаква, добрата душица. Но ми бе известно, че ненавижда тези пътувания — нито веднъж не остана буден до края на представлението. Накрая престанах да го принуждавам да изживява тези неща. Единствената пиеса, която съм гледала, е моята собствена — „Коледното шествие“, което децата представиха под акомпанимента на отдавна неакордираното ми пиано.

Тя се засмя.

— Поне на децата им достави удоволствие — тук те не са от най-изтънчените. В къщи ударението пада върху ежедневните житейски грижи. Шарън бе по-различна. Тя притежаваше ненаситен ум, просто обичаше да учи.

— Удивително, като се има предвид нейния домашен живот.

— Да, наистина удивително. Особено като се има предвид състоянието, в което беше, когато за пръв път я видях. Начинът, по който разцъфтя, бе фантастичен. Чувствах се привилегирована, че бях част от него. Независимо как се преобърнаха нещата.

Тя преглътна сълзите си, бутна вратата и бързо седна на бюрото си. Изчаках да се поуспокои.

— Как всъщност се срещнахте? — повторих въпроса си.

— Още с идването ми тук, започнах да чувам от децата за едно семейство „ненормални“ — това бе техен израз — живеещи зад изоставената преса за сайдер. Двама възрастни и едно малко момиченце, което тичало голичко и бръщолевело като маймунче. Първоначално помислих, че са ученически измишльотини, децата обичат да приказват такива неща. Но щом го споменах на господин Лайдекър, той отвърна: „Да, разбира се. Това са Джаспър и Шърлий Ренсъм. Те са малоумни, но безобидни“. Каза го с безразличие, сякаш ставаше дума за обичайния селски идиот. „Ами какво ще кажеш за детето?“ — попитах го аз. — „И тя ли е слабоумна? Дали е ваксинирана? Защо не са я записали на училище? Някой направил ли си е труда да провери наследствеността й, дали получава необходимата за подрастващите храна?“ Това го накара да спре и да се замисли, разтревожи се. „Знаеш ли, Хелън, никога не съм се сещал за тези работи.“ Засрами се, такъв човек си беше.

На следващия ден след училище тръгнах с колата по пътя, намерих изоставената преса и започнах да ги търся. Беше точно както децата го бяха описали: онези бараки — те бяха доста по-зле, преди да ги постегнем. В къщата нямаше канализация и електричество, нито газово отопление. Водата се вадеше със стара ръчна помпа и само бог знае какви микроби имаше в нея. Преди да доставим дръвчетата, наоколо бе само едно кално парче земя. Шърлий и Джаспър си стояха там и ми се усмихваха, вървяха по петите ми, но не протестираха, когато влязох в колибата. Вътре за пръв път се изненадах. Очаквах да намеря хаос, но всичко бе изтъркано със сапунена вода, изключително добре поддържано — всички дрехи бяха сгънати и подредени като в аптека, леглата — също. И двамата бяха много прилежни по отношение на личната си хигиена, макар да пренебрегваха зъбите си.