Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

— Оттам, та до доктор по психология — казах аз.

— Казах ти, че бе някакво чудо. Тя учеше невероятно бързо. Само за четири месеца непрекъснато обучение, тя започна да говори правилно, за три месеца се научи да чете. Тя бе готова за това. Празна чаша, очакваща да бъде напълнена. Колкото повече прекарвах с нея, толкова по-ясно ставаше, че тя не само не е „бавноразвиваща се“, ами е много талантлива. Изключително надарена. И предварително обучавана. От някой, който я бе учил да се вози на кола, да произнася цели фрази… а после оставил огромни дупки в познанието й за света. — Хелън бе престанала да говори и държеше ръка на устата си, дишайки тежко. — И всичко това за нищо.

Тя погледна към часовника на стената.

— Извинявай, но трябва да тръгвам. Ще пътувам с мотоциклета на Гейб. Той ми купи каска със собствени пари — как бих могла да му откажа? Бедното създание сигурно е извън себе си от притеснение. Бог знае какво очаква.

— Ще се радвам аз да те закарам.

Тя не отговори веднага.

— Е, добре. Трябват ми още няколко минути, за да затворя.

Къщата й бе огромна, с островръх покрив и градинско осветление, кокетно украсена с белосани орнаменти и отделена от пътя от цъфнала градина. Мотоциклетът на Гейб бе паркиран край предната тераса, до стар шевролет пикап и „Хонда Акорд“. Тя ме преведе до страничната врата и влязохме в кухнята. Гейб седеше до масата с гръб към нас и белеше царевични мамули. Слушаше рап, който гърмеше от старовремски магнетофон почти с размерите на хондата. Пред него купчината от мамули бе стигнала до брадичката му. Работеше бавно, но съсредоточено, спазвайки ритъма на музиката.

Тя го целуна по главата. Той я погледна с нещастен израз, копнеещ за съчувствие. Когато ме забеляза, нещастието се превърна в яд.

Тя намали звука на магнетофона.

— Какво става с него? — попита момчето.

— Не се дръж невъзпитано, Гейбриъл! Татко те учеше на по-добро поведение.

Споменаването на бащата го накара да заприлича на малко, изгубено дете. Той се нацупи, взе един мамул, разкъса обвивката и лениво разнищи копринените жилки.

Майка му каза:

— Доктор Делауер е наш гост. Ще останете ли за вечеря, докторе?

Нямах нужда от храна, но бях гладен за факти.

— За мен ще бъде удоволствие. Благодаря за поканата.

Гейб измърмори нещо недружелюбно. Музиката гърмеше все така силно и заглуши думите му, но изражението на лицето му бе недружелюбно.

— Изчисти и сервирай масата, Гейбриъл. Вероятно храната ще върне добрите ти маниери.

— Вече ядох, мамче.

— Какво вечеря?

— Пилешки пай, остатъка от картофите, пюре от грах и тиквения хляб.

— Целия хляб ли изяде?

Момчето се ухили.

— Ами, да.

— А за десерт?

— Сладоледа.

— Остави ли малко на своята майчица?

Усмивката угасна.

— Извинявай, мамо.

— Няма нищо, миличък. Трябва малко да поотслабна, направил си ми услуга.

Той протегна ръце над купчината мамули и я погледна умолително.

— Виж колко съм напреднал с работата. Мога ли да поизляза довечера?

Тя скръсти ръце и се направи на строга.

— Е, добре. Ще довършиш останалото утре. А домашните подготви ли си?

— Свършил съм ги.

— Всичко ли?

— Да, госпожо.

— Добре. Пуснат си под гаранция.

Той се изправи, хвърли ми заканителен поглед, който означаваше „А ти да се пръждосваш оттук“ и направи цяло шоу, пукайки ставите на пръстите си.

— Престани, Гейбриъл. Ще си съсипеш ръцете.

— Извинявай.

Целуна го отново:

— Хайде, марш сега.

Той тръгна към вратата и изрече с неудобство:

— Ъ-ъ, мамо?

— Сега пък какво?

— Мога ли да ида в града?

— Зависи какво си решил да правиш там.

— Ръсел и Брад се обадиха. Дават един филм.

— Кой?

— „Топ гън“.

— Кой ще кара?

— Брад.

— Е, добре, щом няма да шофира Ръсел. Ясна ли бях, млади момко?

— Да, госпожо.

— Хайде. И да не излъжеш доверието ми, Гейб. Да си вкъщи до единайсет.

— Благодаря. — Той изтрополи навън, толкова щастлив, че е свободен, та дори забрави да ме погледне строго.

Трапезарията бе голяма и мрачна, а уханието на лавандула се бе просмукало в стените. Мебелите бяха стари, изработени от черен орех. Тежки завеси се спускаха над прозорците. По стените висяха поизбелели семейни портрети в овехтели рамки, запълваха празните пространства — една живописна история на клана Лайдекър. Някога Хелън е била красавица. На снимките тя винаги бе с подчертано благородна усмивка, която може би никога повече нямаше да се възкреси. Четиримата й по-възрастни сина бяха рунтави дангалаци, които приличаха на нея. Баща им бе с руса брада и огромен гръден кош, предтеча на Гейб, който пък бе започнал живота си като гологлава, розова, кривогледа лоена топка. Шарън не присъстваше на нито една снимка.